Гласът му беше писклив, говореше на руски с груб акцент, но го разбрах. Стандартна мафиотска закана. Първия път не те убиват, ослепяват те с киселина или ти отрязват клепачите, за да не можеш да мигаш, да спиш, да плачеш.
Някак събрах въздух.
— Нямам деца.
По лицето ми покапа топла кръв. Беше влажна, гъста, лепкава, омесена със слюнка. Чух как по бронята на колата издрънча нещо метално, което после падна на тротоара.
— Я по-полека — каза нов глас, отново на руски, но този път с културен акцент.
Коланът изщрака и се върна на мястото си. Рамото на нападателя ми за миг увисна като на парцалена кукла, после, който и да го държеше, отслаби хватката, копелето залитна към канавката и задъхан остана да лежи там.
— Свердлов, Анатолий — бодро избоботи гласът, минавайки на английски. — Помниш ли ме?
Пак проклетият руснак. Само той ми липсваше!
— Да го убия ли?
— Не си прави труда — казах. — Ще повикам помощ. — Само дето телефонът ми не работеше.
— Добре ли си?
За частта от секундата, нужна на Свердлов да се убеди, че съм жив, нападателят ми събра някаква животинска воля, надигна се от канавката и побягна към мрака надолу по улицата.
Свердлов хукна след него без особени шансове.
Върна се, останал без дъх.
— Окей. Благодаря ти. Сега съм ти длъжник. Какво точно искаш? — Лицето зверски ме болеше.
— Това май е твое — каза той, поклони се и като сервитьор поднесе на огромната си длан зъба ми.
Шут значи.
Приглади сако.
— Мръсно копеле! Да те закарам ли у вас? Изглеждаш като премазан от валяк.
Смеейки се, ни приближиха момче и момиче, сплели ръце. Видяха ни, надушиха неприятности и рязко поеха в обратна посока.
— Не. — Исках да остана сам. Без руснаци, без значение кои. Добре де, Свердлов ми помогна. Обаче сега му бях длъжник.
— Какво искаш? — попита той.
— Да открия копелето, което уби Устинов. И ме нападна.
— Един и същ човек?
— Откъде да знам? — Само дето знаех.
— И аз мисля така. Да поговорим?
— Става. Говори.
— Не сега. Върви си у дома. Почисти се. Ще ти се обадя скоро. Чувал ли си за „Батуми“?
— Нощният клуб? Защо точно там?
— Има интересни хора. Обичам оживените места. И е най-безопасно, стига да си седнал с лице към вратата.
— Бях забравил цялата тази параноя.
Свердлов измъкна чиста кърпа от джоба си, вдигна ножа и ми го подаде.
— Отдавна не си си бил у дома — каза и пое обратно към Брайтън бийч. Коженото му сако се издуваше бодро на вятъра като хелоуински костюм.
6
Остатъкът от нощта прекарах свит като просяк под стария си дъждобран в колата. Съвсем сериозно — лежах на задната седалка с налепени по разкървавеното лице носни кърпички и слушах как дъждът барабани по покрива. За героичното не бях героичен, просто прекалено гроги да се добера до дома. А не исках едрият руснак да ми опява за връщане в Москва.
Инстинктивно усещах, че нападателят ми най-вероятно е и убиецът на Устинов или пък е бил изпратен от същите хора. Което значеше, че вероятно знае за връзката ми с Генадий или че ме е следил. Кога ми се е лепнал? В кафето? Или още в болницата?
Кокалестите му пръсти, когато погали лицето ми, бяха голи; по ножа трябваше да има отпечатъци.
Лежах на задната седалка на колата и си мислех как Брайтън бийч те засмуква и после те изплюва мъртъв.
Призори дъждът спря.
Изчаках зората, издрапах до океана, съблякох се до кръста и измих лице в солената вода. От нея ме засърбя, започваше и да ме тресе. В жабката си имах лейкопласт — налепих го по лицето си, при „Нейтънс“ до Кони айлънд открих телефон. Пих кафе, но още се чувствах така, сякаш съм прекарал нощта в тоалетна. А и ми трябваше помощ. Максин Краб, която работи в криминалната лаборатория, си беше у дома и се нави да хвърли един поглед на ножа. Не звучеше особено охотно. Може да се страхуваше, че пак ще й се свалям.
Вместо по магистралата се прибрах по Бруклинското шосе. Дори толкова рано няколко евреи бяха излезли на крос в името на господ.
Пред грозната федерална сграда мярнах само свити до статуите при фронтона опърпани старци.
— Добре ли си? — Гардът ме позна, прозвуча ми загрижен.
Излъгах, че съм паднал от колелото, престорих се на засрамен.
Пусна ме да се кача.
Дежурен беше Еди, казах му, че съм забравил куфарчето си, и той ме пусна в кабинета на Сони. Не ми повярва, но недолюбва Сони, а и имах няколко билета за идния сезон на „Никс“ — внуците му са големи фенове.