— Мислиш да се уредиш с братовчедка ми, а?
— Влиза ли ти в работата?
— Абсолютно.
— Гледай си работата тогава.
Усетих как огромният му юмрук се сключва около рамото ми.
— Чуй ме, американско, империалистическо кучешко лайно. Тя ми е братовчедка. Обичам я. Дръж се добре с нея или ще ти извадя сърцето, преди да е спряло да бие.
— Да слизаме. — Едва дишах.
— Бездруго това ни е спирката — каза Толя и с мъка се измъкнахме от влакчето.
Толя ме притисна към стената.
— Тя си има само мен. Харесва те. Говоря сериозно. Обещай ми в името на мъртвата си майчица.
— Майка ми е жива.
— Стига глупости. Искам да ми дадеш думата си.
Може да беше старомодно, но все пак се развълнувах — Светлана наистина ме харесваше.
Надигнах глава към Толя и казах на руски:
— Обещавам.
Стигнахме пеш до края на „Горки“, сега „Тверска“. Страшно дезориентиращо е да видиш улиците от детството си с нови имена. А сега имаше и туристи, и просяци, стриптийз клубове, рекламиращи голи танцьорки с широко разтворени крака. На ъгъла беше старият хотел „Интурист“. Помня как веднъж нелегално се вмъкнах там да пробвам еспресо. Дори не помнех тогавашния Артьом, само тръпчивия вкус на кафето. А може да е било и друг хотел, нещата от миналото се бяха замъглили. Сега на тротоара мъже с фини италиански обувки говореха по мобилните си телефони. „Бизнесмени — подхвърли Толя. — Новата сол на земята.“
Войниците се бяха изпарили от Червения площад. Нямаше го набиващия крак караул пред мавзолея на Ленин. Видях да влизат няколко туристи. Екип снимаше епизод от „Нюйоркска полиция“.
Червеният площад винаги ме е плашил, особено когато манифестирахме на Първи май или се кълняхме на революцията пред мавзолея на Ленин. Винаги се преструвах на болен, но татко ме принуждаваше да ходя.
Самият мавзолей ме ужасяваше — спаруженото тяло на Владимир Илич, дискретното осветление, сифилитичното оранжево сияние, ужасът, че може да ме забравят вътре.
Една година Андрей Фьодоров забеляза, че ухото на Ленин го няма. Каза го с типичния си висок, нафукан, официален тон на първенеца подмазвач. Затвориха мавзолея, а ние останахме вътре, докато пазачите с автомати опипом претърсят пода за ухото на Ленин.
Ти си предател, си казвах, когато класът ми посещаваше мавзолея. Пред теб е великият човек, създал този великолепен, приказен свят точно за момчета като теб, а ти си мислиш само за ухото му и дали, когато са го балсамирали, са извадили вътрешностите му през носа като на египетските фараони.
Сега всичко беше изчезнало, площада бяха обсебили туристите и режещият вятър.
— Русия винаги ми е приличала на пилота от „Еър Индия“, който управлява реактивен самолет, но вярва, че светът се крепи на гърба на костенурка — отбеляза Толя.
— Спести ми философията. — Гледах туристите, новите руснаци с видеокамери и златни часовници. Старец в излъскано от мръсотия сако, окичено с медали, носеше плакат със снимка на Сталин. Квартет високи момичета в миниполички грациозно пресякоха към ГУМ.
— Тук винаги ли е имало толкова много хубави момичета?
— Просто преди не си обръщал внимание — каза Толя. — Нещата се променят и в същото време си остават същите. Мигът понякога е само сапунен балон от реалността.
Тези хора са ми чужди, помислих. Липсваше ми Рики.
Вятърът се усили. Идеше есента, после зимата. Руснаците могат да издържат на всичко, да оцелеят след всичко, каза Толя.
— Имаме си хиляда години страх. Никой вече не вярва на нищо.
„Метропол“ блестеше от пари. Бяха реставрирали фасадата в стил Арт деко и зелените и жълти плочки искряха. Вътре те посрещаха мрамор, стъкло и месинг, палми и гардове с якета, видимо издути от оръжията. Когато бях малък, в „Метропол“ ходеха само чужденци или хора с дебели връзки; входът строго се охраняваше. Нищо не се бе променило, освен актьорския състав.
На бара сред кибиците, търсещи материал за репортаж, далавера или тънка клюка, налетяхме на Гавин Крауи, в щабквартирата си, на разположение срещу няколко уискита. Заварихме го да пие с нюйоркска мутра с копринено сако; каза, че бил профсъюзен деятел или частен детектив, не помня. Може и двете. Очевидно беше и ЦРУ, от старата самовлюбена гвардия, продължаваща да вярва в собствената си пропаганда, нищо че организацията им допусна баба като Олдрич Еймс да ги върти на пръста си с години; за цялото това време нито един агент не забеляза това, което редово ченге щеше да засече за пет минути.