Държах под око входа; Светлана закъсняваше, ако изобщо дойдеше.
Крауи заряза дружката си.
— Как е? — попита и Толя ни представи един на друг.
— Познаваме се — казах.
Крауи ни представи двама американски младоци, които го зяпаха в устата.
— Отдавна ли си тук? — попита ме на руски.
— От няколко дни — отговорих на английски.
Сервитьорът се обърна към мен и аз съответно поръчах на английски. Всички ме взимаха за чужденец и аз не разсеях заблудата им. Усещах се, че на руски говоря с неестественото произношение на човек, прекалено дълго отсъствал от страната си; нямаше да е зле да понауча малко жаргон.
— Аз съм тук от маса време. Колко, осем години? Май шест, а, Тол? Вече съм се слял с пейзажа. Досвидания и прочие. Хей, чухте ли, че фашистите пак предлагат официални погроми? Проклети антисемити.
— А какво ще кажете за англичаните? — попита тих глас зад гърба му. — Чувала съм, че хората често обсъждат арогантността на евреите в Шепърдс Буш, не в Смоленск. — Беше Светлана, приближила ни неусетно. С една ръка прегърна братовчед си през раменете, мен хвана за ръка.
Докоснах рамото й, плътта беше закръглена и мека.
— Светлана, скъпа — изписка Крауи. — Шампанско?
— Какво знаеш за ядрените оръжия? — попита го Толя.
— Бира, ако обичате. — Светлана бързо хвърли поглед наоколо.
Всички мъже я зяпаха, от нея направо искреше топлина.
— Знам всичко за ядрените оръжия — каза Крауи. — Какво точно ви интересува? Тръгнали сте на туристическа обиколка с нашия приятел от Ню Йорк?
— Кой търгува с радиоактивни вещества? — попита Толя.
Мълчах, гледах Светлана и слушах Крауи.
— Ами да видим. — Той отпи от уискито си. — Така наречените интелектуалци правят каквото могат между вечното опяване, че им спряха държавните субсидии. Те, естествено, презират всичко земно, но и един академик трябва да яде. Има и евреи — не, малцинствен етнос, пристрастен към правенето на пари — които биха търгували с всичко. Или поне така казват руските ми приятели. Азерите въртят дрогата и търговията с цветя, свръхдоходен бизнес. И филмовата индустрия. Имам много скъпи приятели там. Грузинците са поели казината, таджикистанците — кражбите. Армията обяви война на онази дупка Грозни, защото местната мафия им се опъна. Кой значи остава да върти ядрената търговия?
— Моля те, Гавин, сериозно. — Толя изимитира акцента му и ми се ухили. — Това мога да го прочета и в Интернет.
— Печелившият отговор е: всеки — каза Крауи. — Милиони товаришчи опъват в търговията с радиоактивни вещества. Да не забравяме и местните, които пускат клюки, после минават с номера, че в Русия клюката е също толкова важна, колкото фактите.
— Ядрените оръжия са си златна кокошка за журналистите, малкият. Искаш ли да те заведа тук-там? Или искаш да купуваш?
— Да купувам. Искам да знам кой ги държи, кой продава. Интересуват ме сериозните играчи, не дребните мутри.
Толя поръча бира.
— Окей — кимна Крауи. — Друго? Впрочем как е прелестната ви майка и онази нейна разкошна виличка?
Толя схвана намека.
— Намери ми търговец на червен живак. И, Гавин?
— Да, любов моя?
— После може да прескочиш до дачата. Ще има парти.
Крауи кимна и изчезна към мъжката тоалетна.
— Не е глупак, има връзки — каза Толя.
Крауи се върна.
Трябваше да се махна оттук. Казах, че имам работа, и се сбогувах.
Докато се извръщах, Гавин Крауи, който бе кацнал на един стол до бара и съответно извисен почти до моя ръст, метна ръка през раменете ми и се облегна на мен подчертано другарски.
Отърсих се.
Светлана трябваше да иде на курс по португалски, отколешната й мечта била да види Рио.
— Арти, може би аз мога да помогна — каза тихо. Още бяхме в бара и нарочно снижи глас. — Преди бях журналистка, познавам някои хора.
Помолих я да види какво може да изрови за Устинов, евентуално за Бродски.
Кимна.
— Защо се отказа?
— Бях много млада. Повдигаше ми се от лъжите, които пишех — каза тя и стисна ръката ми.
Гавин Крауи ни проследи с поглед.
— До скоро, инспекторе — провикна се на руски, за да чуят всички.
4
— Добър вечер, господин Коен — каза рецепционистката в хотела, Татяна, и измъкна снопче факсове от пощенската ми кутия.