Така нареченият Лев Иванов бе влязъл в страната през Джей Еф Кей в Ню Йорк, използвайки паспорт с псевдонима и собствената си снимка. Питъс бе приложил и бележка от някакъв инспектор в Мюнхен. Преди няколко години германците прибрали Лев; подозирали го, че пренася мостри плутоний, но не могли да докажат нищо и го пуснали. Никой не спазва гражданските права на заподозрените по-стриктно от проклетите германци.
Същите бяха изпратили на Рой снимка, която той ми препращаше. Здравият, красив младеж с гъста коса по нищо не приличаше на побъркания, болен мъж в Брайтън бийч.
Пълното му име беше Иван Борисович Ковалски, представяше се като Лев Иванов и бог знае още как. Полуполяк; майка му бе мъртва, бащата живееше някъде в Москва.
По навик пуснах телевизора. Имаше немски канали, Би Би Си, Ен Би Си. По Си Ен Ен течеше предаване за седемте суперхотела в Малмьо. Над телевизора имаше прозорец, стаята ми гледаше към вътрешния двор. Валеше. Момичето в офиса отсреща още работеше; видя ме и помаха.
Набрах Рой Питъс и заслушах как сигналът отскача от сателитите. На заминаване му казах, че Бърди е болна; не ми повярва, но и не търсеше отговори. Съгласи се да помогне. Свързах се с него и го помолих да изпрати по факса старата снимка на Ковалски на Лили Хейнс. Вече го беше направил. Затворих и набрах клона на ФБР в Москва; Питъс каза, че имал там приятел, но никой не вдигна.
На леглото си намерих пуловера, който Светлана ми зае сутринта. Зарових лице в него и вдъхнах парфюма й; беше силен и познат. Никога не бях искал някого толкова силно. Не беше заради фиаското с Лили Хейнс. Имаше нещо, секс вероятно, но и нещо друго, нещо съвсем инстинктивно. Като в книгите, в оперите. Както го описва Стан Гец в „Отново и отново“.
— Ще ме поканиш ли някога на гости в Ню Йорк? — ме попита тя тази сутрин, сякаш за да прочете какво се върти в главата ми, бе достатъчно да надигне ъгълчето на съзнанието ми.
— Да.
— Добре. Ще ми се да видя мястото, където улиците са от злато и марково бельо — добави, ухилена като сладострастна котка.
— Ела с мен веднага — казах аз. — Завинаги.
— Не мога.
Престорих се, че не съм чул.
По-късно в хотела обявиха бедствена ситуация. Ядрена авария. Потях се от страх. От неспокойния сън ме изтръгна глас по кънтящ високоговорител, нареждаше всички евреи да излязат на двора. Стотици хора се изсипаха навън, на дъжда. В центъра на двора имаше огромен, затоплен плувен басейн, от повърхността на водата се издигаше пара. Вътре плуваха хора, но гласът по високоговорителя им нареди да излязат. После със старомоден кран спуснаха в басейна кон. Когато го изтеглиха, два от краката му бяха ампутирани.
Събудих се треперещ.
После Светлана ми каза, че сънят ми е много руски.
— Гладна съм — каза.
Прочетохме менюто за румсървиса като деца, поръчахме храна — сандвич за мен, пъпеш и шунка за нея, плюс сладолед, ягоди и бутилка бяло вино. Светлана изяде пъпеша с ръце, оставяше сока да тече по брадичката й.
— Знаеш ли кое е най-хубавото на новата Русия? — усмихна се.
— Аз.
— Плодовете. Толкова много плодове.
Така се случи, че когато се обади Лили Хейнс, Светлана беше на леглото ми и ядеше пъпеш.
Рой Питъс съобщи на Лили за снимките й в стаята в Бруклин веднага след като ги открихме. Сега й бе предал цялата информация, с която разполагаше, включително мюнхенската снимка на Иван Ковалски с красивото, здраво лице. И тя си беше спомнила.
Гласът й беше напрегнат, но хладен. Разказа ми за онзи Иван, с когото се запознала преди години.
Тогава Лев бил още Иван. Джони на английски. Запознала се с него в Москва преди почти десет години. В първите години на гласността го срещнала в бара на стария хотел „Национал“. Тогава бил красиво момче.
— За мен си беше свалка за една нощ — каза Лили.
Връзката се разпадна, после пак я чух.
— Започна да говори за емигриране в Америка. За зелени карти. Аз се измъкнах. Той не настояваше, но аз се изнервих. Тръгнах си от Москва след около седмица. Съвсем го бях забравила. Срещала съм куп руснаци и абсолютно не свързах маниака убиец с онова симпатично момче от „Национал“. Това е. Банално, а?
— Винаги е така.
Докато говореше, си водех бележки.
— Не го разпознах на шоуто, нито на касетата. Напълно се беше променил. Зацепих чак когато видях старата му снимка и чух истинското име. Господи, си помислих. Аз само спах с него, а е преследвал мен. Мен.