— Пада си по хазарта значи — казах.
Английският на Руди беше елементарен, другият не говореше никакъв. Съжалих ги.
Отново се представих, този път на руски.
— Но може би познавате господин Чьом Бродски. Той също планира да купи някои издания, може би целите „Новости“.
— Това сигурно ли е? Има ли кой да го потвърди?
— Разбира се. Върви, Саша. — Руди избута колегата си към вратата. — Така — каза. Стоеше прав, от уважение. — Кажете ми, Артьом Максимович, как е в Ню Йорк. — Беше закопнял, жаден за новини; използва бащиното ми име, сякаш бях висок гост.
Показах му снимката на Лев. Дори не се замисли.
— Ами да. Иван ни беше приятел. Изчезна. Решихме, че се е пропил. Или е станал наркоман. Може да е болен, си мислехме. Какво се е случило с него?
— Не знам — излъгах. — Опитвам се да го открия. Може ли да ми дадете някакви подробности?
Руди беше приказлив, радваше се, че имат гости. Разчисти един фотьойл с цъфнала кожена тапицерия, махна към него и възбудено засмука от цигарата.
— Изчакайте малко.
Изчезна в едно хранилище, откъдето се върна, притиснал към гърдите си голяма папка.
— Иван беше специалист, може да се каже дори гений. Тушираше снимки. Преправяше ги. Можеше да направи така, че хората да изчезнат. Вижте.
Отвори папката: снимки на президиума, събрани на мавзолея на Ленин за Първи май. На едната Андропов беше със, на следващата — без шапка. Беше направено виртуозно за времето си. Сега с компютрите можеш да направиш какво ли не, но тогава си е било мъчен занаят, изкуство. Сетих се за Лили, за колажите, които й бе направил.
— Ето го и архимодела. — Показа ми книга с известната снимка — Ленин изнася реч, Троцки се качва на трибуната. Обърна страницата. — Погледнете по-внимателно. Вижте, Троцки вече го няма, но лакътят му стои. Забравили са да го махнат. Все се шегувахме с Лев. „Не забравяй лакътя“, му казвахме. Той не правеше такива грешки. — Погледна ме. — Знаете ли защо Съветският съюз загина? Винаги е имало нестандартно мислещи като мен и Саша, които да запазят оригиналните снимки. Хора, които да изнесат фактите на Запад. Там има толкова много места, където да ги публикуваш. После дойде Горбачов и гласността, и на никой вече не му пукаше дали на снимката има или няма шапка. Всички знаеха, малко или много, истината. Иван загуби работата си.
— Това огорчи ли го?
— Не, беше добро момче. Запозна се с някаква американка, луд беше по нея. Каза, че щели да се оженят и да живее в Америка. Стана малко странен, но и времената бяха странни. Показа ни снимката й, но тя така и не отговори на писмата му. После той изчезна. Искате ли телефона му? — Руди отвори някакъв бележник и преписа телефонния номер на листче. — Да го набера ли?
Кимнах.
Руди набра, изслуша отговора отсреща и затвори. После пак позвъни и пак говори с някого.
— Бащата на Лев се преместил и сега нямал телефон. Но открих адреса му. Сигурен съм, че ще се зарадва да види приятел на сина си от Америка. — Дръпна с все сили от цигарата и на лицето му се изписа дълбоко задоволство.
— Благодаря ви.
Саша се върна; изглеждаше доволен. Заговори така официално, сякаш се намирахме в класна стая.
— Имам удоволствието да потвърдя, че бях прав. Господин Чьом Бродски ще купува агенция „Новости“. — Усмихна се и тримата запалихме по цигара.
— Хубави цигари. Вкусни — каза Саша.
Двамата ми влязоха под кожата — можех да съм на тяхно място.
— Какво правите сега? — ги попитах.
— Изчакваме. Може би някой ще ни купи. Опитваме се да опазим архива. Трудни времена. Мислите ли, че нещата ще се оправят, Артьом Максимович?
— Не знам. — Пъхнах възможно най-дискретно всичките си цигари в чекмеджето на Руди. — И името ми е просто Арти — казах и излязох да открия бащата на човека, когото бях убил.
7
Мъжът с мъка отвори вратата.
— Извинете, бравата нещо заяжда — каза, когато ме видя от другата страна. — Казвам се Ковалски, Борис. Вие кой сте?
— Казвам се Коен — отвърнах сковано, сякаш бях учил руски в училище. — Вие ли сте бащата на Иван Борисович Ковалски, известен и като Лев?
— Да, понякога му викаме Лев. Така се казваше баща ми. Той ми изпрати това. — Погали кафявата си жилетка, сякаш беше персийска котка.
Предположих, че е полулуд, както става с възрастните или болните. После се поправих. Очите му се сключиха върху мен и в тях за миг проблесна съвсем здрав разум.