— Бих искал да поговорим за сина ви.
— Лев е мъртъв. — Не беше въпрос.
— Да.
— Добре.
Отстъпи да ме пропусне от тъмния коридор.
Ковалски беше покрил прозорците със стари вестници и през процепите навлизаше само бледо подобие на светлина. Очевидно живееше сам, като Бърди. Накуцваше с патерица и груба протеза. Докато ме водеше в стаята си, черепът му лъсна; част от темето му бе вдлъбнато, сякаш го бяха блъскали с чук. Пуловерът му беше кашмирен, но ризата отдолу беше цялата на лекета.
— Добре — повтори мъжът. — Отърва се от мъките. Озовах се в стая, отрупана с документи. Масата беше покрита с хартия, вестникарски изрезки, доклади, писма. По прозореца, по пода имаше куп хартии. Започвах да мисля, че всички старци в Москва доброволно са се затворили в мизерните си стаи и охраняват купчините документи, единствената си връзка със спомените. Над телевизора имаше икона.
— Седнете, моля — каза. — Ще направя чай.
Пред мен стоеше човек, останал без сили дори да мрази. А лицето му бе просто създадено за омраза: слабо, с издаваща силна воля брадичка, посивяла руса коса, стегната покрай устата кожа. Бледо полско лице със светли, жестоки очи. Но болестта бе изяла повечето от плътта и целия му хъс.
— Радвам се, че е мъртъв. Превърнаха го в чудовище. Познавахте ли го?
— Той опита да ме убие — казах.
— Тогава защо сте дошли?
— Реших, че може да искате да знаете.
— Полицай ли сте?
— Да, в Америка. Трябва да знам кой беше синът ви и с какво се занимаваше. — Предложих на стареца пакет цигари.
Той неохотно извади една. Запалих му я; пушеше с три пръста, другите ги нямаше.
Исках да му кажа: аз го направих, аз убих сина ти.
Наля чай и извади бисквити в чинийка, после седна на фотьойла с изтъркана дамаска на рози и свали протезата, остави я встрани и замасажира чуканчето, което бе покрил с кафяв чорап. Изчака ме да изпия чая си и изям няколко бисквити, после официално каза:
— Благодарен съм ви за новината. Какво искате?
— Откъде взимаше Лев мострите?
— Моля — каза и махна към найлоновата завеса. — Да отидем в кухнята.
Зад завесата имаше тезгях с везна. До нея спретнато бяха подредени дискове от неръждаема стомана, големи колкото хокейни шайби. Имаше метални съдове и чисти стъклени буркани. На жълта чиния видях прашен стрък червено цвекло, още с пръст по листата.
С оловните кутии пренасяли мострите цезий и плутоний, хокейните шайби пълнели със стружки уран, каза мъжът.
— Сертификатите?
Извади от едно чекмедже свитък официални документи, доказващи състава на мострите.
— Фалшиви?
— Някои. Други са истински. Не е скъпо. Взимаме ги от изследователските институти.
После ми обясни за мострите.
— Превърнаха сина ми в муле — каза. — Принудиха го да пренася тази гнусотия. — Плю. — В началото не знаеше какво носи.
— Кой го накара?
— Кой? Мафията. КГБ. Шефовете. Казали му, че ескортира момичета. Кара тирове. Има ли значение какво? Или кой го е казал? Вината не е наша. Всичко започна с американците в Бруклин. — Показа ми картичка от сина си.
— Откъде намери мострите, които пренесе в Америка? Кой му ги даде?
— Аз — безизразно обяви Ковалски. Премести тежестта си и лицето му се сви от болка. — Не го направих за парите, разбирате ли. Не съм някой смахнат за пари. Разбирате ли ме, господин Коен?
Докато говореше, местеше листовете по масата.
— Направих го за сина си. Нямах какво друго да му дам, затова му подарих смъртта.
В момента Ковалски работел като пазач в ядрен изследователски институт до Москва. Лесно го разбирах, говореше стегнат, културен руски, официалния език на поколението на баба ми и дядо ми. Разказа ми следното:
Прекалено стар за армията, изпратили Ковалски в Афганистан с инженерните части да проучи евентуалната употреба на неконвенционални оръжия. По-възрастен и бавен от другите, стъпил на мина и изгубил крака си. Върнали го обратно у дома и го понижили. Вече бил болен, защото преди това работел в завод за плутониеви сърцевини; главата му била близо до тръбопровода, ръцете му — в обезопасена кутия, която понякога пропускала радиацията.
В онези години Ковалски и съпругата му, с която после се развел по нейно желание, си мълчали. Били съвестни партийци. Щом държавата казвала, че радиация няма, кой бил той, Борис Ковалски, да не зачита мнението на висшестоящите?