После дошла гласността, започнал да чете. Горе-долу по същото време уволнили Лев. Никой вече не се нуждаел от подправени снимки. Лев се забъркал с лоши компании, чужденци, мафиоти.
Поканили го да изпълнява поръчки. Известно време карал тир с плодове до Варна. Плащали добре. Той си давал сметка, че парите не идват от плодовете. Откъде тогава? Наркотици? Придружавал момичета до Хърватска, Германия. Танцьорки, му казвали. Знаел, че са курви. Но парите били добри, работата — лесна, а и Лев харесвал момичетата. Споделил с баща си, когато няколко от тях се разболели.
— Тогава разбрах какво пренася — каза Ковалски.
Някъде по трасето Лев се запознал с мъж, който знаел как се правят истинските пари. Помолил баща си за помощ.
— После ще се откажа и ще отидем да живеем в чудна дача на село, ми каза. Съгласих се. Всички го правеха. В крайна сметка си беше нещо като семеен бизнес.
Минатом, старата съветска агенция по ядрена енергетика, преди била като държава в държавата. Там продължавали да работят милион хора, почти всички докарани до просешка тояга. Дори на най-ниски нива се въртяла нелегална търговия: продавали се плутоний, уран, литий, цезий. Борис Ковалски редовно изнасял това-онова от института.
— На всички ни е дошло до гуша. Много не са виждали заплата от месеци. От години. Затова и се спасяваме сами. Аз въртях бизнес от името на Лев. — Скръсти пръсти и изпука с кокалчетата.
— Как?
— Как? Криех мострите в кутията си с обяда. Какво значение има как?
Закри с ръка лице.
— Веднъж обаче обърках мострите или някой ми изигра номер. Взех цезий и Лев сериозно се разболя. Знам, защото един колега също взе и цезият го облъчи целия. Умря след две седмици. А аз вече бях дал мострите на сина си.
Поседяхме мълчаливо. Не знаех какво да кажа, затова изядох последната бисквита.
— Исках Лев да се откаже, но беше прекалено късно, беше се пристрастил. Към силата, евентуалните пари. Към смъртта. Беше търговец на мостри, муле. Аз съм ядрено муле, казваше, ще работя, докато пукна. Искаше да направи един последен опит да вкара плутоний в Америка. Мисля, че имаше и други планове.
— Какви?
— Едно момиче, което го беше измамило.
Размести листовете и извади снимка на Лили Хейнс, десет години по-млада, с пухкава ушанка, снежнобяла на фона на червената й коса.
— Нещо друго?
Ковалски сви рамене.
— Известни ли са ви последствията от облъчването? Да ви кажа ли какво ставаше със сина ми? Кръвта умира.
— Знам.
Запали смърдяща индийска цигара от розов пакет. Навън пак беше започнало да вали, този път град. Ледените топчета барабаняха по прозореца, в московския здрач протяжно изви полицейска сирена. Исках да кажа на Ковалски, че аз застрелях сина му.
— На кого, мислите, продаваше?
— В Германия, България и другите места — на посредници. Банкери. Италианци, които изчистваха парите. Така ли се казва?
— Изпираха.
— Да. Терористи, либийци, иранци, кой знае? И какво значение има? Тук напоследък човек може да купи всичко.
— Всичко?
— Разбира се.
— Плутоний?
— Колкото щеш.
— Червен живак?
— По-трудно, върви по-скъпо.
Дъждът падаше като олово по прозореца.
— Лев беше добър син — разплака се мъжът.
Замислих се за страстта на сина му към ножовете.
— Кой търсеше стоката в Америка?
— Не знам.
— Можеш ли да разбереш?
— Кой съм аз — нищо. Може големите шефове в някой институт да ви кажат.
— В твоя институт? Ще ме заведеш ли?
— Ще трябва да се бръкнете.
— Колко?
— За нов крак.
Разтри чуканчето и аз разбрах. Борис Ковалски, измамил системата, която го бе предала и убила сина му, искаше за компенсация по-добра протеза.
8
— Дай сто рубли — каза Ковалски късно на следващата вечер.
Дадох му пачка намачкани банкноти.
Бяхме пред вратите на института, на около час от Москва. В будката на охраната похъркваше старица. Ковалски задумка по желязната ограда, тя се събуди и надигна глава.
— Ти си.
— Аз съм, майко. — Даде й парите. — Забравих вътре нещо.
Старицата кимна, вдигна бариерата и плю в нощта.
— Дай й цигари — ми каза Ковалски и аз подадох кутията през прозореца.