Жената наведе глава и се ухили сервилно. Господи, колко исках да си ида у дома. Стиснах ръката на Светлана — беше ни докарала с трабанта си.
Захладняваше. Пустият кален двор бе покрит с белезникав скреж. Подобна на трактор машина пуфтеше летаргично и запращаше към студеното нощно небе поток пара.
— Хелий — изръмжа Ковалски. — Продават го, за да позакърпят бюджета. Чакайте тук.
Остави ни в колата и тръгна към мръсножълтата сграда, после ни махна да го последваме.
— Остани в колата — казах на Светлана. Тя поклати глава. — Ами ако има радиация?
— Страх те е, че ще родя болни деца? — попита.
— Да.
— Тогава ще изчакам — каза и аз вече знаех, че ще се омъжи за мен.
Вътре Ковалски ме отведе в помещение, което приличаше на занемарена училищна лаборатория. Имаше опърпани таблици с трансурановите елементи, морално остарели микроскопи, газов котлон с чайник, побеляла от тебешир дъска, няколко маси и купища папки. Подпирайки се на патерицата си, Ковалски тежко се отпусна, запали от индийските си цигари и мълчаливо зазяпа прозорците.
— Ще почакаме.
— Какво?
Стоях с гръб към вратата, когато тя рязко се отвори. Извърнах се. Влезе жена на средна възраст, увита в шал като танцьорка. Бавно го свали и седна до масата.
Ковалски я представи като Валя Голицина. Научен работник, каза, професор.
— Колко? — говореше на Ковалски, който гледаше мен.
Отворих портфейла си и й показах парите.
— Не стигат. Говорите ли руски?
Кимнах и й показах още пари.
— Става. — Натика банкнотите в джоба на сакото си, огледа се и извади от найлонова торба голям буркан нескафе, бутилка водка, чаша, щафета салам и малък хляб. Подреди ги в редица на масата, огледа резултата и се усмихна. — Имаме половин час.
Седнах на един стол с лице към нея като ученик. Тя започна бавно да отваря водката. Имаше издължено, красиво лице, римски нос, тъмни очи, грациозни като на балерина рамене. Отвори нескафето, запали цигара, после извади висок около десет сантиметра оловен буркан, сложи гумени ръкавици и от буркана извади стъклен съд, пълен с розово, пихтиесто вещество. Приличаше на лак за нокти, само дето беше червен живак. Затова ли изминах целия този път, за тази бутилка какво? Смърт?
— Червен живак — обяви тя.
— Става ли за бомби?
— Разбира се.
— Какво количество ми е нужно?
Валя посочи към водната чаша.
— На половината на това.
— Какъв точно е механизмът?
— Разбирате ли от физика?
— Не.
— Окей. Червеният живак изобщо не съществува в природата. Като плутония е изцяло изкуствено вещество. Използва се за ядрен тригер. Поставен в плутониева сърцевина в центъра на ядрено устройство, той се компресира. По този начин може да се намали количеството живак, да се правят много по-малки бомби. Може да го използвате за гранатохвъргачки, дори за гранати. Персонални атомни бомби. Още?
— Да.
— Първата партида червен живак е получена преди много години в един отдалечен район. Веществото е уникално. Понякога се съединява със стронция. Силно радиоактивно е. Някои радиоактивни елементи му придават специфични свойства, отличаващи го от всички останали. Много лесно се прекарва през граница.
— Как се транспортира?
— Съществува под формата на прах или на течност. Течността може да се имплантира с различни изотопи до червен живак 2020. Нужен ви е ускорител на частиците. Тук имаме такъв. Сега го даваме под наем, на час, като курва. — Тя отпи от чашата и започна да реже салама.
Лекцията продължи още няколко минути. Червеният живак 2020 излезе топ убиец.
Част от това вече знаех от Андрей Фьодоров, но исках да съм сигурен.
— Използвате го за стелтове?
— За боята, да — каза. — И за миниатюрни бомби. Лесно се пренася, лесно се укрива. Най-великата съветска тайна заедно с антимоновия оксид. Малко известен е на Запад. През 1968 предадохме дисертация за „Дюпон“, после нищо. Дори вашите лаборатории в Лос Аламос отхвърлиха червения живак — каза, а аз си спомних, че Фьодоров е работил в Лос Аламос.
— Двадесетина години по-късно „Дюпон“ кандидатстваха за патент. Двадесет години тайни изследвания? Кой знае? — Валя си вземаше от салама и все по-често поглеждаше към прозореца. — За проектите са нужни мощни компютри, а тук нямаме такива. — Изсумтя презрително към разпадащата се лаборатория. — Нямаме нищо.
Попитах защо властите са криели съществуването му.