— Не мога да ти помогна.
— Трябва. Имам нужда от теб.
Вън над реката изръмжа гръмотевица. Жегата скоро щеше да избухне.
— Обичам работата си. Харесва ми да съм редово ченге.
— Спести ми глупостите, Арти. В отпуск си цял месец и мислиш да напускаш. Какво, да не би да не знам? А и никога не си бил редово ченге. Ти си моето ченге. Моето. Чаткаш ли?
Преди много време, когато пристигнах в Ню Йорк, дори преди да постъпя в академията, се запознах със Сони Липърт и той задейства връзките си, за да взема поданство. Да получа желаната работа. В Ню Йорк винаги ще се намери място за откачалки като теб, така ми каза. Помагал ми е хиляди пъти, длъжник съм му и той не ми позволява да го забравя. Вършех разни неща от негово име и още го правя от време на време. Говоря руски и иврит, имам хубави костюми. Мога тихомълком да проверя злоупотреби сред дипломатическия корпус, да укротя разпенени аташета и да си служа с нож и вилица.
— Изпълнявам ти поръченията, Сони. Действам от твое име. Умилостивявам еврейските групировки. ФБР ме харесва. ЦРУ ме харесва. Даже в проклетия МОСАД ме харесват. Обаче няма, повтарям, няма да живея в Бруклин с шибаните руснаци. Защо точно аз?
— Казах ти. Искам да си моите очи и уши там. Устинов го убиват по телевизията. Кой го е направил? Някой Иван, наемник, хванал се за шепа долари? Или по-голяма клечка, убиец с политическа платформа? Напоследък тъпанарите от Имиграционните пускат в страната кого ли не. Пука ми за поредния мъртъв руснак, но най-после, най-после имам основателна причина да стисна ония копелета от Брайтън бийч за топките и да ги гърча до смърт. Така ще наплаша хората с руската мафия, че ще плащат да им изпратим ядрени ракети.
Застанах до прозореца; небето се раздра от светкавица.
— Като кон с капаци си, Коен. Това тук не ти е земен рай. Не е невероятният град на Джордж Гершуин или на който там беше. Ню Йорк е мръсна септична яма, а мафията в Брайтън бийч иска да клекне и изсере още отгоре му. Аз просто те моля за малко помощ.
— Леонард Бърнстайн.
— Моля?
— „Невероятен град“. На Леонард Бърнстайн е.
Сони застана до мен. Сигурно щеше да сложи и ръка на рамото ми, стига да можеше да го стигне.
— Виж, бейби, знам, че си разстроен. Устинов ти е бил приятел. Аз също съм ти приятел, ако ме разбираш. Е, мой човек, сега имам нужда от теб. Наистина. — Звучеше като холивудски продуцент, който навива някоя новоизлюпена звезда да му направи свирка. — Може би нещо в плана ми те притеснява — добави, преливащ от загриженост.
Не отговорих. Не му влизаше в работата.
Сони Липърт се извърна, изтегна се в креслото си и вдигна крака на бюрото. Мокасините му бяха от телешка кожа, с черни пискюли, чорапите — кашмирени. Когато дойдох в Ню Йорк, умирах за такива обувки. Купих си, но с години събираха прах в гардероба.
Навън заваля. Исках да разбера защо убиха Устинов, но не желаех да върша мръсната работа на Сони и нямах намерение да ходя в Брайтън бийч от негово име.
— Може би Москва ще ти помогне — казах.
— А защо ли пък не помоля Джейн Фонда да оправи Джеси Хелмс1 — изръмжа Сони. — Я стига.
— Сигурен ли си, че е работа на мафията?
— Видях проекта на книгата на Устинов. Ни в клин, ни в ръкав този бивш КГБ тип започва да кастри мафията. Може да не са го харесвали. Или да са искали да предупредят другите. Може да са се дразнели от вратовръзките му. Не знам. Помогни ми.
— Съжалявам.
Сони мълчаливо заотпива от кафето си и ме остави до шия затънал в тишина. Мина доста време, преди да ми отправи злобна, самодоволна усмивчица.
— Окей.
— Окей?
— Ами да. Подхвърлих ти кокала. Не захапваш, значи си аут. Забрави. — Той се изправи, срещата беше приключила.
Не схванах накъде бие; в мозъка на Сони има улеи толкова затлачени с мръсотия, че човек може да се удави в помията.
— Не съм казал, че искам напълно да се оттегля от случая. Даже направих стъпки да ме зачислят към 6-о управление.
— Не мисля, че следва да участваш в разследването, не и след като отказа да ми помогнеш. Според мен си претоварен емоционално. Още не си се отърсил от миналото.
Зачудих се дали ще измисли още хамалски метафори.