— Какво е?
— Кое?
— Парфюмът.
— „Джой“, от Толя. — Подаде ми нещо, увито в малка розова памучна кърпичка. — Подарък.
Беше тъмночервена круша.
Светлана работеше в огромна като палат стара сграда в покрайнините на Москва. Преведе ме през касетите, грижливо подредени в безкрайни редици, хиляди сребристи ролки филм, някои известни, някои секретни, други — напълно забравени. Всеки момент ще се срутят, каза, докато се лутахме по булевардите метални касети. „Филмовите ленти умират.“
През редиците към нас забързана се появи старица с плъстени пантофи, които се хлъзгаха по паркета. Отвори чантичката си, извади сандвичи с телешко и ги подаде на Светлана. Седнахме на пода, опрели гърбове на филмите. Сандвичът ми се услади невероятно, защото го ядях със Светлана.
— Жената казва, че се страхува за работата си. Ще продават архива.
— Има ли човек, който да е изгледал всичко това?
— Съмнявам се. Искам да ти покажа нещо. — Облегна се на рамото ми, изправи се и свали от една лавица голяма сива книга. — Нали ме накара да проверя онези неща и аз прегледах документацията. Тук се вписват филмите, които си взимал. Понякога е интересно да разбереш кой какво гледа.
— Какво откри? Открила си нещо, нали?
Светлана клекна до мен.
— Виж това.
През последните няколко месеца Бърди Коен на два пъти бе посещавала архива.
— Какво е гледала?
— Ела, ще ти покажа. Направих малка компилация само за теб.
В малката, облицована с дървена ламперия стая Светлана зареди лентата в старомоден киноапарат. Изгаси светлините, седнахме на два твърди стола и загледахме клиповете. Стана ми кофти. „Компилацията“ представляваше серия скучни документални филми, правени за съветската телевизия — за промишлеността, медиите, различните технологии. Имаше убийствено отегчителен коментар. Нищо особено. Прозях се.
— Нетърпелив човек си — разсмя се Светлана. — Ето там, гледай.
Клиповете биха представлявали интерес за Бърди с едно: във всичките фигурираше Чьом Бродски. ВИП посрещане на Бродски. На Бродски връчват цветя. Бродски с Андропов, Горбачов, Елцин. Бродски в лаборатории, оглеждащ печатарски преси, здрависващ се с работници и учени.
Представих си как Бърди гледа екрана в плесенясалия архив, в тъмното.
— Какво мислиш?
— Ти ми кажи.
— Някога е била влюбена в него. Видели са се преди няколко месеца.
— Може да е искала да влезе в крачка, да покаже уважение към работата му.
— Уважение? Не познаваш леля ми Бърди.
— Да тръгваме. Да вървим у Бърди, веднага — казах.
Бяхме в малкия апартамент на Светлана. Тя се приготвяше; от час стоях и я гледах изтегната във ваната. Имах чувството, че съм женен.
Облякох сакото си и взех стария пистолет „ТТ“, който Толя пазеше от службата си в армията. Заредих пълнителя с халосни патрони и пуснах оръжието в джоба си. След архива бях като на тръни. Телефонът на Бърди непрекъснато даваше заето.
Светлана видя пистолета.
— Толкова много оръжия. Станахме като американците — каза. — Не ни пасват особено — каза и се усмихна, за да смекчи думите си.
— Аз американец ли съм?
— О, да.
— Да тръгваме. Взе ли всичко?
Стигнахме до блока на Бърди почти по тъмно. Едва открих входа й. Влязохме.
— Асансьорът май не работи — каза Светлана.
— Ще се качим пеша.
Лампите в коридора не светеха. Имах фенерче. Проследихме лъча му нагоре по стълбите. Взех подаръците за Бърди от Светлана; торбата тежеше.
На етажа на Бърди ни посрещнаха обичайните звуци на телевизор на хора, които крещяха и спореха, плачеха бебета, течеше урок по пиано. Монотонно потракваше метроном. Капеше вода.
— С нетърпение очаквам да я видя — каза Светлана и приглади коса. — Добре ли изглеждам?
— Страхотно. — Целунах я и потропах на вратата на Бърди. Не последва отговор. Разклатих бравата — пак никакъв звук. — Бърди? — извиках.
— Отдръпни се — казах на Светлана, вмъкнах кредитна карта в процепа на вратата и я прокарах напред-назад няколко пъти. Езичето щракна и се отвори.
Някой побягна по тъмните стълби. Дланите ми се потяха, пулсът галопираше в ушите ми.
Стиснах пистолета и се пресегнах към ключа за лампата. Апартаментът беше отарашен набързо, посудата по лавицата бе заметена на пода, на парчета, стъклените витрини на библиотеката — строшени, по килима стърчаха парчета стъкло, книгите бяха вадени и разкъсвани методично, навсякъде като сняг беше наваляла хартия. Лавиците бяха изтръгнати, строшени, насечени. Знаех, че тетрадките са изчезнали.