Бърди лежеше простряна на леглото. Също като Рики, помислих. Докоснах врата й, имаше пулс. Кабелът на телефона беше изтръгнат от стената.
— Повикай помощ, извикай линейка — изкрещях на Светлана.
Чувах как в коридора Светлана думка по вратите, вика, моли за помощ. Никой не отвори. Отвсякъде долитаха тихи гласове, шепнещи подплашени хора, свити зад залостените си врати като мишки, изчакващи бедата, всяка беда, да отмине.
Увихме Бърди в едно одеяло и я свалихме по стълбите. Краката ме боляха. Трабантът беше прекалено малък. Изтичах по улицата и открих такси; шофьорът, облегнат удобно в седалката си, мирно похъркваше.
Сграбчих го за рамото и тикнах две двадесетачки под носа му. Помогна ни да вкараме Бърди в колата.
— Накъде? — попита.
— Знаеш ли къде е институтът „Бурденко“? — попита Светлана. Мъжът кимна. — Чакайте ме там, имам познат в болницата.
Върна се в своята кола. Аз седнах отзад в таксито и прегърнах Бърди. Шофьорът здравата натисна газта. Излезе свестен човек. Ако в тази забравена от бога страна изобщо може да се говори за перфектно човешко същество, то това бе той: солиден, свестен, мълчалив. Окейник, така им казваше Бърди. Нямаше ги много, но тази нощ извадихме късмет.
Заварихме жълтия трабант на Светлана паркиран пред болницата. Преди революцията тук се е помещавал пансион за благородни девици. Беше зеленикава сграда с гипсова мазилка, повечето проядена от киселинните дъждове, времето и лошите ремонти, разложила се така, сякаш с времето този архитектурен кейк се бе разсъхнал и пукнал.
Стиснал Бърди в обятията си, нетърпеливо зачаках Светлана във фоайето.
Тя се появи с някакъв млад лекар и санитар с количка.
— Ела. Това е Виктор.
Виктор и санитарят поеха от мен Бърди и я понесоха нататък по коридора, осеян с носилки. Приличаше на репортаж от железопътна катастрофа.
Върна се след няколко минути.
— Приехме я. Ще изчакаме в кабинета ми. Трябва да почакаме изследванията. Получила е удар.
„Кабинетът“ представляваше бюро в голяма стая, в която работеха още няколко лекари. Имаше само един телефон. Виктор, пушейки, разглеждаше рентгенова снимка. Имал отчаян случай. Трябвало да вземе решение. Нямало лекарства за всички.
— Ако стане пожар и можете да спасите само едно нещо, кое ще вземете — котката или картина на Гоген? — По лицето му се бе изписала отчаяна ирония.
Писнало ми беше от този руски маниер на говорене.
Приказки, вечно приказки. След няколко бутилки коняк дори най-големият егоцентрик, говорещ пет езика, роденият и пътувал много скептик, дори проклетият Толя твърдеше, че за него писателите са по-важни от лекарите.
— Много спокойно го понасяте — казах.
Яд ме беше за Бърди и си го изкарвах на младото докторче.
— А какво да направя? — усмихна се той унило. — Ако мислехме само за проблемите, отдавна да сме се гръмнали. Нека ви разведа из болницата.
Заведе ни в отделение с десетина легла, всичките с деца.
Онова там момиче е минало през пет операции, каза Виктор. Другото, от Казахстан, е на седем, с тумор. До нея лежеше бебе с младата си майка, под легълцето имаше чифт миниатюрни детски обувчици. Виктор описа състоянието им: едното ослепяваше, другото имаше половинкилограмов тумор. Сестрата флиртуваше с Виктор, той й се усмихна.
— Виктор е лекувал деца от Чернобил — обади се Светлана.
— Правим каквото можем — каза той, — но държавата не прави нищо. Нищо. А има малформации, мутации, болести. Най-засегнати са децата.
Той сви рамене и прегледа някакво малко момче, което дошляпа при него по коридора. Виктор нежно погали главата му, детето беше кротко, целуна го.
Потропвах от нетърпение и той го забеляза.
— Ще отида да проверя — каза и след няколко минути се върна мрачен. — Съжалявам. Леля ви е с доста крехко здраве. Изглежда, някой я е ударил с тъп предмет. Има съсирек, вероятно е получила и удар. Ще трябва да изчакаме. Ако оперираме, може да умре. Възрастна е, може и да се оправи, но мисля, че ще изгуби говора си.
— Искам да я видя.
— Не. Елате утре.