— Опитах да се свържа. Къде си? Къде е този номер?
— У едни приятели — каза.
— Как разбра, че съм при Толя?
— Казаха ми в хотела — обясни тя, само дето аз не им бях казвал нищо.
— Говори, чисто е. А и бездруго няма значение, тук няма тайни.
— Видях онези страници.
— Как?
— Моля те, не ме питай как, важното е, че ги видях.
— Разкажи ми.
Така и направи. Не й повярвах, но чутото ме изплаши достатъчно да хукна след Светлана.
— Исусе.
— Пази се, Арти — прошепна Лили. — Пази се.
— Обади се на Рой Питъс — изкрещях, но линията се разпадна и не разбрах дали ме чу.
Излязох незабелязано от къщата. Зилът отказа да запали. Задави се, после млъкна.
Затичах се. Бягах с все сили през гората, към селото и гаража, където Светлана остави жълтия си трабант.
Луната сега бе нездраво жълта и се плъзгаше зад облаците. Брезите бяха безцветни, призрачни.
Крауи е забъркан, просветна ми отведнъж. Накъдето и да се обърна, налитах на него. Бил е в Ню Йорк в нощта на убийството на Устинов. Познаваше момичетата на Дубовски, познаваше Олга, Фрай и Теди Флауърс. Баща му е бил дребен шпионин, отрепка. Гавин Крауи обичаше Светлана или мразеше мен, нея и двама ни. Щеше да посегне пак. Точно Крауи каза, че слуховете са по-важни от информацията, но всъщност знаеше, че в крайна сметка всичко опира до информацията, че само с нея можеш да заличаваш хора, да ги караш да вярват в лъжи, да им втълпиш, че червеният живак ще доведе до края на света. Хората умираха, а аз бях като сляп. Чичо Генадий. Олга. Бърди. Онова копеле Лев. Рики, който все едно бе мъртъв. Не бях герой. Просто едно бивше ченге, което мечтаеше за по-добър живот.
Ще оставя нещата така, си помислих, спъвайки се в някакъв корен. От гората изви животно. Ще се откажа. Щом докопаха Рики и Бърди, значи могат да стигнат и до Светлана.
Пътеката към селото бе пуста, омазана с разсипана от някого нафта. Плъзгах се, но продължих да бягам. Стрясках се от шумоленето, но се оказаха само попаднали под краката ми листа. Затичах още по-бързо покрай малката, прясно боядисана църква с отворена врата и блестяща сред свещите на олтара икона.
Тогава чух експлозията.
Бях закъснял. Огненото кълбо се извиси в тъмната нощ, червено, жълто, дърветата чернееха на фона му.
Закъснях.
Продължих да бягам, а когато стигнах там, Толя ме сграбчи, извлече ме встрани и ме събори на земята, за да не видя разчлененото тяло по дърветата.
Часове по-късно, трябва да бяха часове, може би призори, лежах в стаята си в хотела с бутилка уиски на гърдите. Не знам как съм се върнал от дачата.
— Идвам с теб — бе казал Толя.
По едно чудо оцелял от експлозията. Отвел Светлана до гаража. Жълтият трабант бил там, където го оставила, до бял „Форд Бронко“.
— Много съм жадна — казала на Толя и той предложил да прескочи до магазина за цигари и кола.
Била жадна, така казала, умирала за кола.
— Ела ме вземи от магазина — провикнал се той.
На тръгване я видял да дава на монтьора пари за ремонта. Видял как мъжът отброява рестото, видял я да му се усмихва.
— Ще ти донеса — казал Толя на Светлана. — Ще ти донеса кола — само това й казал.
Не исках Толя да идва с мен в Москва. Казах му да остане и се погрижи за Светлана. Да я погребе. Исках да докопам Крауи сам.
Гавин Крауи ме бе продал. Само той имаше връзките. Знаеше името на хотела ми. Само той знаеше предварително, че ще бъда у Свердлови. Беше мръсно копеле, боклук. Може да го бе направил за пари, или защото обичаше Светлана, или за малко евтина тръпка. Отвел ме бе в апартамента на Таня, за да покаже лицето ми на мутрите, които щяха да уредят експлозията. Разбрах го в мига, в който Фурмин ми каза, че червен живак няма. Крауи не ме бе завел да урежда покупката, а да покаже лицето ми.
Погледнах ръката си — стисках кърпичката, която Светлана ми даде с крушата. Светлана беше мъртва заради мен.
Бавно, внимателно събрах багажа си и отнесох куфара до вратата. После легнах, вече готов за път, на леглото, да помисля. Пиех уиски и чаках Крауи да отговори на обаждането ми. Знаех, че ще се обади, защото оставих на телефонния му секретар съобщение, че съм готов за сделката с Таня, готов съм да вляза в играта. Дали ще се изненада, че съм жив? За мен ли бе предвидена бомбата? За Светлана? За двама ни? Крауи ме бе продал, но за кого работеше той?