Мъртвата ми майка със символа на живота. Едва ли можеше да има по-тъжно нещо. Но мама се усмихваше срещу апарата, сякаш знае някаква тайна. Или те с татко се смеят на някаква си тяхна шега.
Най-неочаквано изникна смътен спомен. Онзи набит мъж с шлифера, който се беше карал с татко на отсрещния тротоар… той беше казал нещо за Per Ankh.
Дали е говорел за Ankh като символ на живота и ако е имал предвид това, какво означаваше „Per“? Едва ли благородническа титла.
Изпитах странното чувство, че ако видя думите „Per Ankh“, написани с йероглифи, ще се досетя какво означават.
Оставих снимката на мама. Взех молив и обърнах един от листовете със стари домашни. Запитах се какво ли ще стане, ако се опитам да напиша думите „Per Ankh“. Дали ще се сетя каква е правилната картинка?
Точно допрях молива до хартията, и вратата на стаята се отвори.
— Госпожице Кейн?
Обърнах се рязко и пуснах молива.
На прага стоеше свъсен следовател.
— Какво правите?
— Решавам задачи — отвърнах.
Таванът на стаята ми беше доста нисък, затова следователят се видя принуден да се понаведе, за да влезе. Беше облечен в костюм с цвят на марля — в тон с бялата му коса и пепелявото лице.
— И така, Сейди. Аз съм главен следовател Уилямс. Хайде да си поговорим, а? Седнете.
Не седнах, той също остана прав, от което явно се подразни. Трудно е да изглеждаш човек, облечен във власт, когато си сгърбен като Квазимодо.
— Разкажете ми всичко, ако обичате — подкани той, — от мига, когато баща ви е дошъл да ви вземе.
— Вече го разказах на полицаите в музея.
— Още веднъж, ако нямате нищо против.
И така, разказах му всичко от игла до конец. Защо да не му го разкажа? Лявата му вежда се вдигаше все по-нависоко, докато му обяснявах за най-странните неща, например за светещите букви и за змията, превърнала се в жезъл.
— Е, Сейди — рече следователят Уилямс. — Имате доста развито въображение.
— Не ви лъжа, господин следовател. И ми се струва, че веждата ви се опитва да избяга.
Той се помъчи да си види веждите, после се свъси.
— И така, Сейди, сигурен съм, че ви е много тежко. Разбирам, искате да защитите доброто име на баща си. Но него вече го няма…
— Как така го няма, просто се спусна с ковчега под пода — настоях аз. — Не е мъртъв.
Следователят Уилямс разпери ръце.
— Съжалявам много, Сейди. Но трябва да установим защо е извършил това… хм…
— Кое?
Той се прокашля притеснено.
— Баща ви е унищожил безценни артефакти и очевидно е загинал. Много бихме искали да знаем защо.
Зяпнах го.
— Нима твърдите, че баща ми е терорист? Вие да не сте полудели?
— Свързахме се по телефона с някои от колегите на баща ви. Доколкото разбрах, след смъртта на майка ви той е започнал да се държи доста странно. Затворил се е в себе си и се е отдал на науката, като е прекарвал все повече време в Египет…
— Той, да му се не види, е египтолог! Вместо да задавате тъпи въпроси, не е зле да го потърсите!
— Сейди — рече мъжът и аз долових по гласа му, че му иде да ме удуши. Колкото и да е странно, често ми се случва с възрастни. — В Египет има екстремистки групировки, които са против това египетски артефакти да се пазят в музеите на чужди държави. Не е изключено тези хора да са се свързали с баща ви. И може би той е станал в страната ни лесна мишена за тях. Ако сте го чували да споменава някакви имена…
Минах като хала покрай него и отидох на прозореца. Бях толкова ядосана, че почти не можех да мисля. Отказвах да повярвам, че татко е мъртъв. Не, не и не. И че бил терорист! Как ли пък не. Защо възрастните са толкова тъпи? Все повтарят: „Говори истината“, а кажеш ли я, не ти вярват. И защо човек да е откровен?
Погледнах надолу към тъмната улица. Изведнъж се вцепених още повече. Взрях се в мъртвото дърво, където се бях срещнала с татко. Там, в слабата светилна на уличната лампа, стоеше онзи набит тип с черния шлифер, кръглите очила и бомбето, когото татко беше нарекъл Еймъс — гледаше ме.
Сигурно е трябвало да се уплаша, задето някакъв непознат се е вторачил от тъмното в мен. Но върху лицето му се четеше голяма загриженост. И той ми се струваше много познат. Щях да полудея, че не мога да се сетя откъде.