— Ще ви дам малко време да се сбогувате — прекъсна я той. После се свъси, сякаш изумен от постъпките си. — Аз… аз трябва да тръгвам.
Нямаше никаква логика и следователят явно го осъзнаваше, но въпреки това се запъти към входната врата. Когато я отвори, за малко да скоча от креслото, защото отпред стоеше мъжът в черно, Еймъс. Беше изгубил някъде шлифера и бомбето, но пак беше с костюма на райета и кръглите очила. В сплетената му на плитки коса проблясваха златни мъниста.
Мислех, че следователят ще каже нещо или ще се изненада, но той дори не обърна внимание на Еймъс. Мина точно покрай него и се скри в нощта.
Еймъс влезе вътре и затвори вратата. Баба и дядо станаха от канапето.
— Ти — ревна дядо. — Би трябвало да се досетя. Ако бях по-млад, щях да те направя на пихтия.
— Здравейте, господин и госпожо Фауст. — Той ни погледна с Картър така, сякаш сме проблем, който трябва да се реши. — Време е да поговорим.
Еймъс се разположи, все едно си е у дома. Седна на канапето и си сипа чай. Отхапа от сладкиша, което си беше опасно, защото сладкишите на баба са направо ужасни.
Мислех, че главата на дядо ще се пръсне. Той почервеня до мораво. Застана зад Еймъс и вдигна ръка, сякаш се канеше да го удари, но той продължи да си дъвче сладкиша.
— Седнете, моля ви — каза ни.
И всички седнахме. Това беше най-странното — сякаш чакахме да ни нареди. Дори дядо пусна ръка и заобиколи канапето. Седна с отвратена въздишка до Еймъс.
Той отпи от чая и ме погледна донякъде недоволно. „Не е честно“, помислих си. Не изглеждах чак толкова ужасно, ако отчетем какво ни се беше струпало на главата. После Еймъс премести поглед към Картър и изсумтя.
— Точно сега е много неподходящо — промърмори. — Но няма друг начин. Налага се да дойдат с нас.
— Моля? — казах аз. — Няма да ходя никъде с някакъв непознат със сладкиш по лицето!
Еймъс наистина имаше трохи по лицето, но явно му беше все едно, защото не си направи труда да провери.
— Не съм непознат, Сейди — възрази. — Толкова ли не помниш?
Тръпки ме побиха, когато го чух да ми говори толкова свойски. Изпитах чувството, че би трябвало да го познавам. Погледнах Картър, но и той изглеждаше не по-малко озадачен от мен.
— Не, Еймъс — рече разтреперана баба. — Не можеш да вземеш Сейди. Разбрали сме се нещо.
— Днес вечерта Джулиъс наруши уговорката — напомни той. — Знаеш, че не можете и занапред да се грижите за Сейди — след всичко, което се случи. Те имат само един шанс — да дойдат с мен.
— Защо пък ще ходим с теб някъде? — попита Картър. — За малко да се сбиеш с татко.
Еймъс погледна работната чанта върху коленете на Картър.
— Виждам, взел си чантата на баща си. Чудесно. Ще ти трябва. Колкото до сбиването, ние с Джулиъс сме го правили често. В случай че не си забелязал, Картър, се опитвах да го спра да не направи нещо прибързано. Ако ме беше послушал, сега нямаше да сте в това положение.
Нямах представа за какво ми говори, но дядо явно го разбираше.
— Стига с тези суеверия! — рече той. — Казах ти вече, не ни занимавай с тях.
Еймъс посочи задния двор. През стъклената врата се виждаше как по Темза проблясват светлини. Нощем гледката беше много красива, защото не се забелязваше колко запуснати са някои сгради.
— Суеверия, а? — попита Еймъс. — Въпреки това сте взели жилище на източния бряг на реката.
Дядо почервеня още повече.
— Рюби настоя. Смяташе, че това ще ни предпази. Но грешеше за много неща, нали? Като начало вярваше на теб и на Джулиъс.
Еймъс дори не трепна. Миришеше интересно: на старовремски подправки, на копър и кехлибар, на благовонията по магазините в Ковънт Гардън.
Той си допи чая и погледна право към баба.
— Знаете какво е започнало, госпожо Фауст. Полицаите са последното, от което трябва да се притеснявате.
Баба преглътна.
— Ти… ти си променил мислите на следователя. Накарал си го да депортира Сейди.
— В противен случай щяхме да станем свидетели как задържат децата под стража — отбеляза Еймъс.
— Я чакай — намесих се и аз. — Променил си мислите на следователя Уилямс ли? Как?
Еймъс сви рамене.
— Не за постоянно. Всъщност трябва за час-час и нещо да се доберем до Ню Йорк, докато следователят Уилямс не е започнал да се чуди защо ви е пуснал.
Картър се засмя невярващо.