— Кажи името. Подчини Сет на волята си. Накарай го да помогне.
— Да помогне ли? Той току-що се опита да те убие, Зия. Не е от онези, които помагат.
— Върви. — Тя се помъчи да ме побутне. От пръстите й със съсък се показаха слаби пламъци. — Картър има нужда от теб.
Не се налагаше да казва друго, за да се раздвижа. Картър беше в беда.
— Ще се върна — обещах аз. — А ти… хм, ти не ходи никъде.
Изправих се и се взрях в дупката на тавана — беше ме страх отново да се преобразя на каня. После очите ми се спряха върху ковчега на татко, зазидан в червения престол. Саркофагът светеше като нещо радиоактивно, което ще претопяват. Ако успеех да счупя престола…
„Първо се заеми със Сет“, предупреди Изида. „Но ако успея да освободя татко…“
Направих една крачка към престола.
„Недей — настоя Изида. — Онова, което вероятно ще видиш, е твърде опасно.“ „Какви ги говориш?“, рекох си подразнена.
Хванах златния ковчег. Тутакси бях изтръгната от тронната зала и пренесена във видение.
Върнах се в Земята на мъртвите, в Залата на Съдилището. Около мен потрепваха порутените паметници в Нюорлиънското гробище. В мъглата неспокойно мърдаха духовете на мъртвите. В основата на счупените везни спеше мъничко чудовище — Амит Поглъщачката. Тя отвори светещо жълто око, за да ме огледа, после заспа отново.
От здрача излезе Анубис. Беше облечен в черен копринен костюм, а вратовръзката му беше разхлабена, сякаш той току-що се връща от погребение или може би от конгрес на наистина богати гробари.
— Не би трябвало да си тук, Сейди.
— Кажи ми защо — отвърнах, но се зарадвах да го видя толкова, че чак ми се доплака от облекчение.
Анубис ме хвана за ръката и ме поведе към празния черен престол.
— Загубихме цялото равновесие. Престолът не може да стои празен. Възраждането на Маат трябва да започне тук, в тази зала.
Каза го тъжно, сякаш ме молеше да приема нещо ужасно. Не го разбирах, но ме обзе силното чувство на загуба.
— Не е честно — рекох.
— Да, не е. — Той ме стисна за ръката. — Ще бъда тук и ще чакам. Извинявай, Сейди. Наистина…
Анубис започна да избледнява.
— Чакай!
Опитах се да го задържа за ръката, но той се стопи и се сля с мъглата на гробищата.
Пак се озовах в тронната зала на боговете с тази разлика, че сега тя изглеждаше така, сякаш е изоставена от векове. Покривът се беше продънил, половината колони бяха паднали. Мангалите бяха студени и ръждиви. Красивият мраморен под беше напукан като дъното на пресъхнало езеро.
Баст стоеше сама до празния престол на Озирис. Усмихна ми се дяволито, но на мен ми бе почти непоносимо да я видя отново.
— О, не се натъжавай — скара ми се тя. — Котките не съжаляват за нищо.
— Но ти не си ли… не си ли мъртва?
— Зависи. — Тя показа с ръка наоколо. — В Дуат цари хаос. Боговете стоят твърде дълго без цар. Ако на престола не се качи Сет, трябва да го направи друг. Врагът е близо. Не ме оставяй да умра напразно.
— Но ще се върнеш ли? — попитах задавено. — Много те моля, дори не успях да се сбогувам с теб. Не мога да…
— Успех, Сейди. Дръж ноктите си остри.
Баст изчезна и гледката се смени отново.
Стоях в Залата на епохите в Първи ном: поредният празен престол, а Искандар седеше в долния му край и чакаше фараон, какъвто нямаше от две хилядолетия.
— Водач, скъпа — каза той. — Маат има нужда от водач.
— Много е — отвърнах. — Престолите са прекалено много. Нали не очакваш Картър да…
— Не сам — съгласи се Искандар. — Но това е бреме, с което не може да се нагърби друг освен семейството ти. Вие положихте началото на всичко. Единствени хората от семейство Кейн могат или да ни изцерят, или да ни унищожат.
— Не разбирам за какво ми говориш.
Искандар разтвори длан и гледката се смени светкавично за пореден път.
Отново бях на Темза. Сигурно беше много късно, три след полунощ, защото крайбрежната улица беше безлюдна. Светлините на града бяха обгърнати от мъгла, миришеше на зима.
Двама души — мъж и жена, стояха пред Иглата на Клеопатра близо един до друг, за да не им е студено, и се държаха за ръце. В началото си помислих, че са случайна двойка, излязла на среща. После, стъписана, си дадох сметка, че гледам майка си и баща си.
Татко вдигна смръщен лице към обелиска. В слабата светлина на уличните лампи чертите му бяха като изсечени от мрамор — точно като на статуите на фараони, които той обичаше да проучва. Помислих си, че наистина е с лице на цар: гордо и красиво.