— Можеш да помогнеш — настоях аз. — След като те освободим.
— Сейди — възрази той покрусен, — когато и ти имаш деца, сигурно ще ме разбереш. Една от най-трудните ми задачи като баща, едно от най-големите ми задължения беше да осъзная, че собствените ми мечти, собствените ми цели и желания стоят на второ място след децата. Ние с майка ти подготвихме сцената. Но тя е твоя. Тази пирамида тук е направена така, че да подхранва хаоса. Тя поглъща силата на други богове и прави Сет по-могъщ.
— Знам. Ако счупя престола и може би отворя ковчега…
— Вероятно ще ме спасиш — завърши вместо мен баща ми. — Но силата на Озирис, силата, която нося вътре в себе си, ще бъде погълната от пирамидата. Това само ще ускори разрухата и ще направи Сет по-силен. Пирамидата трябва да се срути. До основи. И ти знаеш, че това трябва да се направи.
Тъкмо понечих да възразя, че не знам, когато перото на истината ме накара да съм откровена. Пътят беше вътре в мен — бях го видяла в мислите на Изида. Знаех какво се задава още откакто Анубис ми зададе онзи невъзможен въпрос дали ще жертвам баща си, за да спася света.
— Не искам — рекох. — Моля те.
— Озирис трябва да се качи на престола — отвърна баща ми. — Живот чрез смъртта. Друг начин няма. Нека Маат те направлява, Сейди. Обичам те.
След тези думи образът се разпадна.
Някой ме викаше по име.
Обърнах се и видях Зия, която се опитваше да седне, както стискаше с последни сили вълшебната пръчка.
— Какво правиш, Сейди?
Цялото помещение наоколо се тресеше. По стените плъзнаха пукнатини, сякаш някакъв великан използваше пирамидата за боксова круша.
Колко ли време съм била в унес? Не бях сигурна, но не разполагах с никакво време.
Затворих очи и се съсредоточих. Почти веднага се обади гласът на Изида: „Виждаш ли сега? Разбираш ли защо не можех да кажа повече?“
В мен се надигна гняв, но аз го потиснах. „Ще го обсъдим после. Сега имаме да побеждаваме бог.“
Представих си как пристъпвам напред и се сливам с душата на богинята.
И друг път бях черпила от силите на Изида, но сега беше различно. Решителността, гневът, дори скръбта им вдъхваха увереност. Погледнах Изида право в очите (духовно казано) и двете се разбрахме.
Видях цялата й история: ранните й дни, докато се е домогвала до властта, прилагала е номера и е крояла заговори, за да разбере името на Ра. Видях как се е омъжила за Озирис с надеждата и мечтата за една нова империя. После видях как Сет прави тези мечти на пух и прах. Почувствах гнева и огорчението й, яростната й гордост и стремежа да защити невръстния си син Хор. Видях и как животът й се повтаря отново и отново през вековете, чрез хиляди различни хора, в които Изида се е вселявала.
„Боговете притежават голяма мощ — беше ми казал Искандар. — Но само хората имат съзидателна жилка, само те могат да променят историята.“
Почувствах и мислите на майка си като отпечатък в паметта на богинята: последните мигове на Рюби и избора, който е направила. Беше жертвала живота си, за да сложи началото на низ от събития. И аз трябваше да направя следващия ход.
— Сейди! — извика още веднъж Зия — гласът й беше отслабнал.
— Добре съм — рекох аз. — Тръгвам.
Тя се взря в лицето ми и явно не хареса онова, което видя.
— Не си добре. Разтърсена си. Ако в такова състояние тръгнеш да се биеш със Сет, отиваш на самоубийство.
— Няма страшно — казах. — Имам план.
При тези думи се превърнах на каня и полетях към отвора за проветряване и върха на пирамидата.
40. Как се провалих с една доста важна магия
Установих, че горе нещата не се развиват добре.
Картър, този птичи воин, се беше свлякъл на смачкана купчина отстрани на пирамидата. Сет тъкмо беше сложил камъка на върха и кресна:
— Трийсет секунди до изгрева!
В пещерата долу магьосниците от Дома на живота пъплеха през войнството демони и водеха безнадеждна битка.
Гледката щеше да ме уплаши не на шега, ако не я бях видяла така, както я виждаше Изида. Като крокодил с очи на равнището на водата, които виждат и долу, и над повърхността, аз забелязах, че Дуат се е преплел с обичайния свят. Демоните в Дуат бяха с огнени души, с които приличаха на войска свещи за рожден ден. Там, където Картър стоеше в света на простосмъртните, в Дуат имаше воин сокол — но съвсем истински, а не аватар, с перната глава, окървавен остър клюн и блеснали черни очи. Мечът му се гънеше от златиста светлина. Колкото до Сет, представете си залята с бензин пясъчна планина, която са подпалили и са пуснали да се върти в най-големия миксер на земята. Ето как изглеждаше той в Дуат: стълб разрушителна сила, толкова могъща, че камъните под краката му бълбукаха и се издуваха на мехури.