Не знам точно как съм изглеждала аз, но се чувствах всесилна. През мен течеше мощта на Маат, Божествените слова бяха в моя власт. Бях Сейди Кейн, потомка на фараоните. Бях и Изида, богиня на магията, пазителка на тайните имена.
Докато Картър се опитваше да изкачи пирамидата, Сет злорадстваше:
— Не можеш да ме спреш сам, Хоре — особено пък в пустинята, откъдето черпя сила!
— Прав си! — провикнах се аз. Сет се обърна и изражението върху лицето му нямаше цена. Вдигнах жезъла и вълшебната пръчка, за да събера магия. — С тази малка подробност, че Хор не е сам — допълних. — И че няма да се сражаваме с теб в пустинята. — Ударих с все сила с жезъла по камъните и креснах: — Вашингтон, окръг Колумбия!
Пирамидата се разтресе. За миг не се случи нищо друго.
Сет явно разбра какво правя. Засмя се нервно.
— Защо изобщо си хабиш силите, Сейди Кейн. В Демонските дни не можеш да отвориш портал!
— Един простосмъртен не може — съгласих се аз. — Затова пък може богиня на магията.
Над нас изпука светкавица. Горният край на пещерата се разтвори на кипнала пясъчна вихрушка, голяма колкото пирамидата.
Демоните престанаха да се бият и погледнаха ужасени нагоре. Магьосниците млъкнаха насред заклинанията, които изричаха, и върху лицата им се изписа страхопочитание.
Вихрушката беше толкова силна, че откърти цели късове от пирамидата и ги всмука в пясъка. След това порталът започна да се спуска като огромен похлупак.
— Не! — ревна Сет.
Запрати по портала пламъци, сетне се извърна към мен и започна да ме обстрелва с камъни и светкавици, но вече беше късно. Порталът ни погълна всички.
Светът сякаш се наклони на една страна. За стотна от секундата се запитах дали не съм допуснала ужасна грешка: дали пирамидата на Сет няма да се пръсне в портала и аз няма да се нося цяла вечност из Дуат във вид на милиард мънички песъчинки. Точно тогава изскочихме с трясък в студения сутрешен въздух с яркосиньо небе отгоре. Под нас се бяха разпрострели заснежените морави на Националния парк във Вашингтон, окръг Колумбия.
Червената пирамида още си стоеше непокътната, но по повърхността й се бяха появили пукнатини. Златният камък най-отгоре грееше и се опитваше да запази магията си, но вече не бяхме във Финикс. Пирамидата беше изтръгната от източника си на сила — пустинята — и пред нас се издигаше портата за Северна Америка, високият бял обелиск, най-могъщият фокус на Маат на континента.
Сет ми кресна на древноегипетски. Бях почти сигурна, че не е комплимент.
— Ще ти изтръгна крайниците — закани се той. — Ще…
— Ще умреш? — предположи Картър.
Той се изправи зад Сет и замахна с меча. Острието разряза бронята му при ребрата: ударът не беше смъртоносен, но бе достатъчен да извади от равновесие Червения бог и да го запрати надолу отстрани на пирамидата. Картър се спусна след него и аз видях в Дуат как от Паметника на Вашингтон на дъги се разлетява туптяща бяла енергия, която се насочва към аватара на Хор и го зарежда с нови сили.
— Книгата, Сейди! — извика Картър, както тичаше. — Хайде!
Сигурно, след като призовах портала, съм била замаяна, защото Сет разбра какво казва Картър по-бързо от мен.
— Не! — кресна Червения бог.
Спусна се към мен, но Картър го пресрещна по средата на наклона.
Вкопчи се в него и го задържа. Камъните на пирамидата запукаха и започнаха да се трошат под тежестта на двамата богове. Демоните и магьосниците, които също бяха всмукани от портала и за миг бяха изпаднали в безсъзнание в основата на пирамидата, започнаха да се размърдват.
„Книгата, Сейди…“ Понякога е полезно да имаш в главата си и друг, с когото взаимно да си удряте плесници. „Уф, книгата!“
Протегнах ръка и повиках синьото томче, което бяхме откраднали в Париж: „Как да победиш Сет“. Разгърнах папируса, йероглифите вътре бяха ясни като в буквар. Повиках перото на истината и то се появи незабавно, като се разрасна над страниците.