— Остро езиче, а? — повтори сестра ми.
Татко се прокашля.
— Деца, както вероятно се досещате, има още една причина да направя такъв избор.
Той протегна ръка и до него се появи жена в черна рокля. Беше със златиста коса, умни сини очи и лице, което ми се стори познато. Приличаше на Сейди.
— Мамо! — казах.
Изумена, тя започна да мести поглед от мен към Сейди и обратно, сякаш бяхме призраци.
— Джулиъс ми каза, че сте порасли много, но аз не повярвах. Ти, Картър, май вече се бръснеш…
— Мамо!
— И ходиш по срещи с момичета.
— Мамо!
Забелязвали ли сте някога, че само за три секунди родителите могат да се превърнат от най-прекрасните хора по земята в пълни досадници?
Тя ми се усмихна и аз трябваше да се преборя наведнъж с поне двайсетина различни чувства. Години наред бях мечтал да съм отново с родителите си, да бъдем всички заедно в къщата ни в Лос Анджелис. Но не така: къщата да е само видение, майка ми — дух, а баща ми… рециклиран. Имах чувството, че светът се изплъзва изпод краката ми и се превръща в пясък.
— Не можем да се върнем, Картър — рече мама, сякаш прочела мислите ми. — Но дори в смъртта не е изгубено нищо. Помниш ли закона за съхраняване?
Бяха изминали години, откакто бяхме седели заедно във всекидневната — в тази всекидневна тук, и тя ми беше чела физическите закони така, както повечето родители четат приказки. Аз обаче още помнех.
— Енергията и материята не могат да бъдат създадени или унищожени.
— А само променени — съгласи се майка ми. — Понякога към по-добро.
Тя хвана татко за ръката и аз трябваше да призная — дори и той да беше син, дори тя да бе призрак, двамата изглеждаха щастливи.
— Мамо — намеси се и Сейди, която преглътна. Поне този път вниманието й не беше насочено към Анубис. — Наистина ли…
— Да, момичето ми. Моите мисли се сляха с твоите. Толкова се гордея с теб. И благодарение на Изида ми се струва, че също те познавам. — Тя се наведе напред и се усмихна съзаклятнически. — И аз обичам шоколадови карамели, макар че баба ти не даваше вкъщи да се държат бонбони.
От облекчение Сейди се усмихна.
— Знам, знам. Невъзможна е!
Имах чувството, че ще си бъбрят с часове, но точно тогава Залата на Съдилището се разтресе. Татко си погледна часовника, при което се запитах в коя ли часова зона в Земята на мъртвите се намираме.
— Да приключваме — подкани той. — Другите ни чакат.
— Какви други? — попитах аз.
— Един подарък, преди да си идете — кимна татко на мама.
Тя пристъпи напред и ми подаде парче сгънат черен лен с размерите на длан. Сейди ми помогна да го разгъна и вътре имаше нов амулет — приличаше на стълб, на дънера на дърво или…
— Това гръбнак ли е? — попита Сейди.
— Нарича се djed — обясни татко. — Моят символ — гръбнакът на Озирис.
— Охо! — промърмори Сейди.
Мама се засмя.
— Да, охо, символът наистина е много могъщ. Олицетворява устойчивостта, силата…
— Гръбнакът ли? — попитах аз.
— В буквалния смисъл на думата — погледна ме одобрително мама и аз отново изпитах чувството, че всичко се преобразява като на сън.
Не можех да повярвам, че стоя тук и си говоря с уж мъртвите си родители.
Мама сви пръстите ми върху амулета. Ръката й беше топла като на жив човек.
— Djed олицетворява и властта на Озирис — живота, възродил се от пепелта на смъртта. Точно това ти трябва, ако искаш да раздвижиш в другите кръвта на фараоните и да съградиш отново Дома на живота.
— В Дома няма да им хареса — вметна Сейди.
— Да, със сигурност няма — рече весело мама.
Залата на Съдилището се разтресе още веднъж.
— Време е — подкани татко. — Ще се видим отново, деца. Но дотогава се пазете.
— Най-вече от враговете си — допълни мама.
— И кажете на Еймъс… — Татко не се доизказа и се замисли. — Напомнете на брат ми, че египтяните вярват в силата на изгрева. Вярват, че всяка сутрин започва не като нов ден, а като нов свят.
Още преди да съм осъзнал какво означава това, Залата на Съдилището помръкна и ние се озовахме заедно с Анубис в тъмно поле.
— Ще ви покажа пътя — рече той. — Това ми е работата.