Той ни заведе на място в мрака, което не изглеждаше различно от всички останали. Но когато бутна с ръка, се отвори врата. Зад нея сияеше дневна светлина.
Анубис ми се поклони тържествено. Сетне погледна Сейди с дяволити пламъчета в очите.
— Беше… вдъхновяващо.
Тя се изчерви и го посочи, сякаш го обвиняваше.
— Още не сме приключили, господине. Очаквам да се грижиш за родителите ми. А следващия път, когато дойда в Земята на мъртвите, ще си поговорим хубаво.
Ъгълчетата на устата му помръднаха в усмивка.
— Изгарям от нетърпение.
Влязохме през вратата и се озовахме в двореца на боговете.
Изглеждаше точно както Сейди го беше описала след виденията си: извисили се каменни стълбове, пламтящи мангали, лъскав мраморен под и в средата на помещението — червено-черен престол. Около нас се бяха струпали богове. Много от тях не представляваха друго освен проблясваща светлина и огън. Някои бяха мрачни образи — ту човешки, ту на зверове. Познах няколко: Тот изникна пред мен като мъж с разрошена коса в лабораторна престилка, а после се превърна на зелен газ, Хатор, богинята с глава на крава, ме погледна озадачена, сякаш се беше сетила, че май съм участвал в случката с Вълшебната салца. Огледах се с надеждата да зърна Баст, но ми се сви сърцето. Нея явно я нямаше сред множеството. Всъщност не познавах повечето богове.
— На какво сме сложили началото? — пророни Сейди.
Разбрах я какво има предвид. Тронната зала беше пълна със стотици богове, важни и второстепенни, които се стрелкаха из двореца, образуваха нови форми и сияеха от сила. Цяла свръхестествена войска… и всички като че ли гледаха нас.
За радост до престола стояха двама стари приятели. Хор беше в пълни бойни доспехи, отстрани на хълбока си беше окачил меч khopesh. Очертаните му с черен молив очи: едното златно, другото сребърно, бяха все така пронизващи. Отстрани до него стоеше Изида в проблясваща бяла рокля и с криле от светлина.
— Добре дошли — пожела ни Хор.
— Хм, здрасти — отвърнах аз.
— Ама че език — промърмори Изида, при което Сейди изсумтя.
Хор показа с ръка престола.
— Знам мислите ти, Картър, затова ми се струва, че се досещам какво ще кажеш. Но трябва да те попитам още веднъж. Ще се присъединиш ли към мен? Можем да владеем земята и небето. На Маат й трябва водач.
— Да, чух.
— Ще бъда по-силен, ако се вселя в теб. Докоснал си се само до повърхността на онова, което може да направи бойната магия. Можем да извършим велики дела и на теб ти е писано да оглавиш Дома на живота. Можеш да бъдеш цар с два престола.
Погледнах Сейди, но тя само сви рамене.
— Не ме гледай. Самата мисъл за това ми се струва ужасяваща.
Хор се извърна свъсен към Сейди, но истината бе, че бях съгласен с нея. Всички тези богове, които чакаха указания, всички тези магьосници, които ни мразеха — само при мисълта да ги оглавя ми се разтреперваха краката.
— Може би някой ден — казах аз. — Много по-късно.
Хор въздъхна.
— Пет хилядолетия, а пак не ги разбирам простосмъртните. Но… така да бъде.
Той се качи при престола и аз огледах насъбралите се богове.
— Аз, Хор, син на Озирис, смятам, че престолът на небето ми принадлежи по право — кресна той. — Каквото някога е било мое, пак трябва да бъде мое. Има ли някой, който го оспорва?
Боговете потрепериха и засияха. Някои се смръщиха. Един промърмори нещо, което прозвуча като „Сирене“, но може само да ми се е сторило. Зърнах Себек или може би някой друг бог на крокодилите, който се зъбеше в здрача. Но никой не оспори думите на Хор.
Той се разположи на престола. Изида му донесе гега и млатило — двата скиптъра на фараоните. Хор ги кръстоса върху гърдите си и всички богове му се поклониха.
Когато отново изправиха гръб, при нас дойде Изида.
— Картър и Сейди Кейн, вие направихте много, за да се възстанови Маат. Боговете трябва да съберат силите си и вие спечелихте за нас време, макар и да не знаем колко. Апоп няма да стои заключен вечно.
— Ще се задоволи с няколко века — подметна Сейди.
Изида се усмихна.
— При всички положения днес вие сте герои. Задължени сме ви, а ние, боговете, гледаме сериозно на задълженията си.
Хор стана от престола. Намигна ми и коленичи пред нас. Другите богове запристъпваха притеснени, но последваха примера му. Дори боговете в огнен вид понамалиха пламъците.
Сигурно съм изглеждал доста стъписан, защото, щом се изправи, Хор се засмя.