Еймъс се качи на тръстиковата лодка. Сейди скочи веднага при него, аз обаче се поколебах. И друг път бях виждал по Нил такива лодки и те никога не ми се бяха стрували особено устойчиви.
Тази беше изплетена от растителни влакна и приличаше на огромно плаващо килимче. Помислих си, че не е хубаво отпред да горят факли, защото, ако не потънем, ще се подпалим и ще изгорим. На румпела отзад стоеше дребосък, облечен в шлифера на Еймъс, беше си сложил на главата и бомбето му, което беше нахлупил, затова не му видях лицето. Ръцете и краката му бяха скрити под гънките на дрехата.
— Как се движи тази чудесия? — попитах аз. — Няма платна.
— Вярвай ми — рече той и ми подаде ръка.
Нощта беше студена, но още щом стъпих в лодката, изведнъж ми стана по-топло, сякаш факлите хвърляха върху нас защитно поле. В средата на лодката имаше къщурка от закрепени една за друга рогозки. Сгушена в ръцете на Сейди, Кифличка протегна врат, подуши я и изръмжа.
— Седнете вътре — предложи Еймъс. — Нищо чудно пътуването да е бурно.
— Благодаря, ще постоя права — отвърна Сейди и кимна към дребосъка отзад. — Кой ти е кормчия?
Еймъс сякаш не чу въпроса.
— Дръжте се всички!
Кимна на мъжа и лодката се устреми напред.
Трудно е да опиша какво почувствах. Сигурно се сещате как на гърлото ви засяда буца, когато сте се качили на влакче на ужасите, а то се устремява право надолу. Усещането беше горе-долу такова, с тази разлика, че не падахме. Лодката се движеше изумително бързо. Светлините на града избледняха, сетне бяха погълнати от гъста мъгла. В мрака екнаха странни звуци: като от плъзгане и съскане, далечни викове, гласове, нашепващи на езици, които не разбирах.
Започна да ми се гади. Звуците се усилиха и накрая за малко да се разпищя и аз. После най-неочаквано лодката забави ход. Звуците утихнаха и мъглата се разсея. Светлините на града отново блеснаха, по-ярки и отпреди.
Над нас изникна мост, много по-висок от лондонските. Стомахът ми се обърна. Вляво видях познати очертания: сградата на „Крайслер“, Емпайър Стейт Билдинг.
— Не може да бъде — възкликнах. — Ню Йорк.
Сейди не беше по-добре от мен, направо бе посиняла.
Още държеше на ръце Кифличка, която беше затворила очи и като че ли мъркаше.
— Не може да бъде — повтори Сейди. — Пътували сме само няколко минути.
Но ето че се носехме по Ист Ривър, точно под моста Уилямсбърг. Плъзнахме се и спряхме на малък кей, откъм страната на Бруклин. Пред нас се простираше промишлена зона с купчини скрап и стари строителни машини. В средата, точно край реката, се извисяваше огромен заводски склад със заковани с дъски прозорци и стени, изпъстрени с графити.
— Това не е никаква къща — отбеляза Сейди.
Наистина беше изумително схватлива.
— Я погледни още веднъж — посочи Еймъс горния край на сградата.
— Ама как… как… — подхванах, но не успях да довърша.
И аз не знаех как не съм забелязал нещо, което е повече от очевидно: пететажна къща, кацнала като още един етаж на торта върху покрива на склада.
— Няма как да построиш там горе къща.
— Дълго е за обясняване — отвърна Еймъс. — Но ни трябваше място, където да се усамотяваме.
— И това тук е източният бряг — намеси се и Сейди. — В Лондон ти спомена, че баба и дядо също живеят на източния бряг.
Еймъс се усмихна.
— Да. Браво на теб, Сейди. В древността източният бряг на Нил винаги се е смятал за място на живите, място, откъдето изгрява слънцето. Мъртвите са били погребвани на западния бряг на реката. Смятало се е, че ако живееш на него, не ти върви в живота и дори си в опасност. Този обичай и досега се спазва от нашия… от нашия народ.
— Нашия народ ли? — попитах аз, но Сейди ме прекъсна и също зададе въпрос.
— Значи не можеш да живееш в Манхатън?
Еймъс погледна свъсен към другия бряг на реката и Емпайър Стейт Билдинг.
— Манхатън си има други проблеми. Други богове. Най-добре е да бъдем отделно.
— Други какви? — възкликна настойчиво Сейди.
— Нищо, нищо — рече Еймъс и мина покрай нас, за да отиде при кормчията.
Грабна шапката и шлифера — отдолу не се показа никой. Кормчията просто го нямаше. Еймъс си сложи бомбето, сгъна шлифера и го преметна през ръка, а после посочи към металната стълба отстрани на склада — тя водеше чак до къщата на покрива.