— Всички да слизат на брега — подкани той. — И добре дошли в Двайсет и първи ном.
— Гном ли? — попитах аз, докато се качвах след него по стълбите. — Джудже?
— За Бога, не — отговори Еймъс. — Мразя гномове. Смърдят.
— Но нали каза…
— Ном. Н-о-м. Област, окръг. Понятието е достигнало до нас от дълбока древност, когато Египет е бил разделен на четиридесет и две провинции. Днес системата е малко по-различна. Пръснали сме се по цялата земя. Светът е разделен на триста и шейсет нома. Египет, разбира се, е Първият. Голям Ню Йорк пък е Двайсет и първият.
Сейди ме погледна и завъртя пръст до слепоочието си.
— Не, Сейди — опроверга я Еймъс, без да се обръща. — Не съм луд. Има много неща, които трябва да научиш.
Качихме се по стълбата. Погледнах нагоре към къщата, но ми беше трудно да разбера какво виждам. Постройката беше висока най-малко петнайсет метра, беше построена от огромни късове варовик и имаше алуминиева дограма. Около прозорците бяха издълбани йероглифи, а стените бяха осветени и така сградата приличаше на нещо средно между съвременен музей и древен храм. Но най-странното бе, че обърнех ли поглед, цялата къща сякаш изчезваше. Опитах няколко пъти, за да съм сигурен. Погледнех ли сградата с крайчеца на окото, нея я нямаше. Трябваше да се взра много съсредоточено, за да я видя отново, и дори за това се искаше голяма воля.
Еймъс спря пред входа, който беше с размерите на гаражна врата: масивен квадрат от тъмно дърво, по което не забелязах ръкохватка или ключалка.
— Първо ти, Картър.
— Хм, а как да…
— Ти как мислиш?
Страхотно, няма що — поредната загадка. Идеше ми да предложа да грабнем Еймъс и да ударим като с таран с главата му вратата, за да видим дали ще се получи. Но погледнах още веднъж вратата и ме обзе много странно чувство. Протегнах ръка. Бавно, без да докосвам вратата, вдигнах длан и вратата последва движението: плъзна се нагоре, докато не се скри в тавана.
Сейди ме погледна изумена.
— Ама как…
— Не знам — признах си, леко смутен. — Може би сензор, който реагира на движение?
— Интересно — отбеляза донякъде разтревожен Еймъс. — Лично аз не бих го направил така, но ти се справи чудесно. Наистина чудесно.
— Май трябва да благодаря.
Сейди се опита да влезе първа, но още щом прекрачи прага, Кифличка измяука злобно и беше на път да я изподраще и да се отскубне от ръцете й.
Сейди отстъпи назад.
— Какво те прихваща, котко?
— Ами да — намеси се Еймъс. — Извинявай. — Той сложи длан върху главата на котката и каза много официално: — Можеш да влезеш.
— Котката трябва да получи разрешение, така ли? — поинтересувах се аз.
— Обстоятелствата са необичайни — уточни Еймъс, което не обясняваше нищо, но той влезе, без да казва и думица повече.
Последвахме го и този път Кифличка остана спокойна.
— О, Господи… — ахна смаяна Сейди.
Извърна глава нагоре, за да види тавана, и аз си помислих, че ще се задави с дъвката си.
— Да — рече Еймъс. — Това е Голямата зала.
Виждах защо я нарича така. Таванът с кедрови греди по него беше висок колкото четири етажа и се крепеше на каменни колони с изсечени по тях йероглифи. Стените бяха украсени с какви ли не странни музикални инструменти и древноегипетски оръжия. Помещението беше опасано с балкони на три равнища и с редици врати, всичките обърнати към средата. Камината беше толкова огромна, че в нея преспокойно можеше да спре кола, а отгоре имаше телевизор с плазмен екран. Тежки кожени дивани бяха разположени от двете страни. На пода имаше килим от змийска кожа с тази малка подробност, че бе дълъг дванайсет метра и широк четири и половина метра — бе по-голям от която и да е змия на света. През стъклените врати видях отвън тераса, опасваща цялата къща. Насред нея имаше плувен басейн, маса за хранене и вкопано в земята огнище с разгорял се огън. А в дъното Голямата зала завършваше с две двойни врати с Окото на Хор над тях, които бяха заключени с по пет-шест катинара. Какво ли имаше зад тях?
Все пак най-изумителна бе статуята в средата на Голямата зала. Беше висока десет метра и цялата от черен мрамор. Познах, че е на египетски бог, защото фигурата беше с тяло на човек и с глава на животно — нещо като щъркел или чапла, с дълга шия и наистина много дълга човка.
Богът беше облечен по старовремски — с поличка, пояс и риза по врата. В едната си ръка държеше пръчица за писане, а в другата — разгърнат свитък, сякаш току-що беше нарисувал йероглифа отгоре: ankh — египетския кръст със заоблен връх, — в правоъгълник около горния му край.