— Ето го! — ахна Сейди. — Per Ankh.
Погледнах я невярващо.
— Добре де, как разчиташ такова нещо?
— Не знам — призна си тя. — Но си е очевидно, нали? Горният край е като план на къща.
— Откъде разбра? Някакъв правоъгълник и нищо повече.
Работата беше там, че Сейди се оказа права. Познах символа и той наистина се състоеше от рисунка на къща с вход, това обаче не би трябвало да е очевидно за повечето хора, особено за хора с името Сейди. Въпреки това тя бе повече от сигурна.
— Къща е — настоя. — А картинката отдолу е Ankh, символът на живота. Per Ankh — Дом на живота.
— Браво на теб, Сейди — похвали я възхитен Еймъс. — А това тук е статуя на единствения бог, на когото и досега му е разрешено да влиза в Дома на живота — поне при обичайни обстоятелства. Позна ли го, Картър?
Точно тогава се сетих: това беше ибис, египетска речна птица.
— Тот — казах. — Богът на знанията. Изобретил е писмеността.
— Точно така — потвърди Еймъс.
— А защо е с глава на звяр? — полюбопитства Сейди. — Всички тези египетски богове с глави на животни. Смешни са.
— Обикновено не изглеждат така — възрази Еймъс. — На живо де.
— На живо ли? — възкликнах. — Я стига. Говориш така, сякаш си ги виждал лично.
Изражението му не ми вдъхна увереност. Еймъс имаше вид на човек, който си е спомнил нещо неприятно.
— Боговете могат да се явят в различен облик, обикновено изцяло човешки или изцяло животински, но се случва да ги видиш и така: полухора, полуживотни. Сам разбираш, те са първични сили, нещо като мост между човека и природата. Изобразяват ги с глави на зверове, за да покажат, че те съществуват едновременно в два различни свята. Разбирате ли?
— Аз не разбирам нищо — отвърна Сейди.
— Хмм. — Еймъс явно не беше изненадан. — Да, предстои ни сериозно обучение. При всички положения богът пред вас — Тот, е основал Дома на живота и тази къща тук е негово седалище в окръга. Или най-малкото… беше. От членовете на Двайсет и първи ном съм останал само аз. Е, сега вече тук сте и вие.
— Я чакай. — Имах толкова много въпроси, че не знаех откъде да започна. — Какво представлява Домът на живота? Защо в него пускат само Тот и защо ти…
— Разбирам как се чувстваш, Картър — усмихна се състрадателно Еймъс. — Но има неща, които е за предпочитане да обсъждаме на светло. Трябва да поспите и не искам да сънувате кошмари.
— Мислиш, че мога да заспя ли?
— Мяу — обади се Кифличка и се протегна в ръцете на Сейди, после отвори широко уста и се прозина.
Еймъс плесна с ръце.
— Хуфу!
Помислих, че е кихнал, защото Хуфу е странно име, но точно тогава на стълбището изникна дребосък с ръст към метър, златиста козина и морава фланела, който заслиза бързо към нас. Трябваше да мине известно време, докато видя, че това е песоглавец, облечен във фланелка на отбора „Лос Анджелис Лейкърс“.
Песоглавецът направи във въздуха кълбо и се приземи пред нас. Оголи зъби и нададе звук — нещо средно между рев и оригване. Дъхът му миришеше на люти царевични пръчици „Дорито“.
Единственото, което се сетих да кажа, бе:
— „Лейкърс“ е отборът на моя град!
Песоглавецът се шляпна с две ръце по главата и се оригна още веднъж.
— О, Хуфу те харесва — отбеляза Еймъс. — Ще се сприятелите много.
— Така значи. — Сейди изглеждаше зашеметена. — Имаш за лакей песоглавец. Защо пък не?
Кифличка измърка в ръцете й така, сякаш песоглавецът изобщо не я притесняваше.
— Ух! — изсумтя ми Хуфу.
Еймъс се засмя.
— Иска да си премерите силите, Картър. И да види дали те бива в играта.
Запристъпвах от крак на крак.
— О, така ли! Естествено! Може би утре. Но как разбираш…
— Опасявам се, Картър, че ще ти се наложи да свикнеш с много неща — отвърна мъжът. — Но ако искате да оцелеете и да спасите баща си, трябва да си починете малко.
— Извинявай — намеси се Сейди, — но наистина ли каза „да оцелеете и да спасите баща си“? Ще ни обясниш ли?
— Утре — обеща Еймъс. — Сутринта ще се заемем с това да получите някаква представа. Заведи ги, Хуфу, в стаите им, ако обичаш.
— Ххххр — изсумтя песоглавецът.