Обърна се и с клатушкане тръгна да се качва по стълбата. За съжаление тениската на „Лейкърс“ не скриваше докрай шарения му задник.
Ние със Сейди понечихме да го последваме, когато Еймъс рече:
— Работната чанта, ако обичаш, Картър. Най-добре да я заключа в библиотеката.
Поколебах се. Почти бях забравил чантата на рамото си, но това бе единственото, което ми беше останало от баща ми. Не носех дори багажа ни, той още беше заключен в Британския музей. Да ви призная, изненадах се, когато полицаите не взеха и чантата, но никой от тях сякаш не я и забеляза.
— Ще си я получиш обратно — обеща Еймъс. — Когато му дойде времето.
Помоли ме мило, но от очите му разбрах, че всъщност нямам избор.
Подадох му чантата. Еймъс я взе предпазливо, сякаш беше пълна с експлозив.
— До утре сутринта.
Обърна се и тръгна към вратите с катинари по тях. Те се отключиха сами и се отвориха само колкото Еймъс да се пъхне, без да видим какво има зад тях. После веригите отново се заключиха след него.
Погледнах Сейди — не знаех какво да правя. Не беше особено забавно да стоим сами в Голямата зала, заедно със страшната статуя на Тот, затова тръгнахме след Хуфу нагоре по стълбата.
Получихме стаи на третия етаж, които бяха една до друга, и трябва да призная, че те бяха по-хубави от всички места, където дотогава бях ходил.
Имах си кухничка, заредена с любимите ми неща: джинджифилова лимонада… /_Не, Сейди, това не е безалкохолна напитка за старчоци! Млъквай най-после!/_… „Туикс“ и „Скитълс“. Стори ми се невероятно. Откъде Еймъс беше разбрал какво обичам? Телевизорът, компютърът и стереоуредбата бяха последна дума на техниката. В банята намерих паста за зъби и дезодорант, каквито обикновено използвам, всичко. Огромното легло също беше страхотно, въпреки че възглавницата беше малко странна. Не беше от плат и с калъфка, а представляваше облегалка за глава от слонова кост, каквито бях виждал по египетските гробници. Беше украсена с лъвове и (иска ли питане!) още йероглифи.
Стаята си имаше дори балкон с гледка към Нюйоркското пристанище, Манхатън и Статуята на свободата в далечината, но плъзгащата се стъклена врата беше заключена. Това бе първото, по което разбрах, че нещо не е наред.
Извърнах се към Хуфу, той обаче си беше отишъл. Вратата ми беше затворена. Опитах се да я отворя, но беше заключено.
От съседната стая се чу приглушен глас:
— Картър!
— Сейди.
Опитах да отворя вратата за съседната стая, но и тя беше заключена.
— Като в затвор сме — проплака Сейди. — Как мислиш, дали Еймъс… можем ли да му се доверим?
След онова, на което се бях нагледал днес, вече не се доверявах на нищо, но долових в гласа на сестра си страх. Той отприщи в мен непознато чувство и ми се прииска да я успокоя. Стори ми се нелепо. Сейди винаги бе изглеждала много по-храбра от мен — правеше каквото си иска, никога не мислеше за последиците. Не тя, а аз се плашех. Точно сега обаче почувствах, че имам нужда да се вживея в роля, каквато не бях играл от много отдавна: ролята на баткото.
— Всичко ще бъде наред — рекох, като се постарах да звуча уверено. — Виж какво, ако Еймъс е искал да ни навреди, е щял да го направи досега. Опитай се да поспиш.
— Картър!
— Какво?
— Беше магия, нали? Онова, което се случи с татко в музея. Лодката на Еймъс. Тази къща тук. Всичко е магия.
— Според мен да.
Чух как Сейди въздиша.
— Добре тогава. Ако не друго, поне не полудявам.
— Да спиш в кош и да сънуваш грош! — извиках й.
И си дадох сметка, че не съм й го казвал още от времето, когато живеехме заедно в Лос Анджелис и мама беше жива.
— Мъчно ми е за татко — отвърна Сейди. — Знам, почти не го виждах, но… пак ми е мъчно.
Очите ми се насълзиха, но си поех дълбоко въздух. Нямах намерение да се размеквам. Сейди имаше нужда от мен. Татко също.
— Ще го намерим — обещах. — Приятни сънища.
Ослушах се, но единственото, което чух, бе как Кифличка мяука, обикаля и опознава новото място. Поне тя не изглеждаше нещастна.
Приготвих се за сън и си легнах. Завивките бяха хубави и топли, но възглавницата бе прекалено странна. Вратът ми изтръпна, затова реших да спя без нея и я свалих на пода.
Първата ми голяма грешка.
6. Закуска с крокодил
Как да го опиша? Не кошмар. Беше много по-истински и страшен.