Картър се опита да го вразуми.
— Няма да откраднем нищо, Хуфу. Само искаме да…
— Хрр! — рече Хуфу и задриблира ядосан с баскетболната топка.
— Не си от особена полза, Картър — отбелязах аз. — Я виж, Хуфу. Нося ти… ура! — Вдигнах пакетче чипс, което бях взела от шведската маса. — „Чирио“. Ами да, завършва на „о“!
— Хррррр! — промърмори Хуфу — вече бе не толкова ядосан, колкото развълнуван.
— Искаш ли? — започнах да го прилъгвам. — Занеси го на канапето и се прави, че не ни виждаш, чу ли?
Метнах пликчето към канапето и песоглавецът се стрелна към него. Хвана го във въздуха и се зарадва толкова, че се покатери право по стената и се разположи на полицата над камината. Там започна тромаво да вади парченцата и да яде с цели шепи.
Картър ме погледна намусен, но и възхитен.
— Как успя да…
— Сред нас има и предвидливи. А сега дай да ги отваряме тези врати.
Оказа се, че не е толкова лесно. Бяха направени от дебело дърво и по тях висяха огромни метални вериги с катинари. Да си умреш от мъка.
Картър пристъпи напред. Опита да отмести вратата, като вдигна ръка — предната вечер го бе направил наистина по внушителен начин, но сега не постигна нищо.
Разклати веригите, както са правели едно време, след това дръпна и катинарите.
— Не става — рече.
Побиха ме ледени тръпки. Сякаш някой — или нещо — ми нашепваше и ми подсказваше какво да направим.
— Каква беше думата, която Еймъс употреби на закуска с чинийката?
— За „съедини се“ ли? — попита Картър. — Hi-nehm, нещо от този род.
— Не, другата — за „унищожавам“.
— А, да, ha-di. Но трябва да знаеш магията или йероглифите, нали? И дори тогава…
Вдигнах ръка към вратата. Насочих към нея два пръста — палец и показалец — странен жест, който не бях използвала никога дотогава, — както когато показваш, че стреляш, с тази разлика, че държах палеца успоредно на земята.
— Ha-di!
Върху най-големия катинар блеснаха ярки златни йероглифи.
И вратата се пръсна на парчета. Картър залегна точно когато из Голямата зала се разлетяха трески и късове от веригите. След като прахта се слегна, той се изправи, беше целият в стърготини. На мен май ми нямаше нищо. Кифличка кръжеше около краката ми и мяукаше доволно, сякаш всичко това си беше съвсем нормално.
Картър ме зяпна.
— Как точно…
— Не знам — признах си. — Но библиотеката е отворена.
— Според мен се престара. Ще загазим не на шега…
— Все ще измислим как да поправим вратата, нали?
— А, без повече фокуси — отсече той. — Разминахме се на косъм.
— О, как мислиш, ако използваш заклинанието срещу човек…
— Не! — отдръпна се притеснен Картър.
Изпитах злорадство, че съм го уплашила, но се постарах да не се хиля.
— Хайде да разгледаме библиотеката, искаш ли?
Истината беше, че не бях в състояние да ha-di-гна никого. Още щом направих една крачка, ми прималя и имах чувството, че — аха — и ще се строполя.
Залитнах, но Картър ме хвана.
— Добре ли си?
— Да — успях да промълвя, въпреки че изобщо не бях добре. — Уморена съм… — Стомахът ми изкъркори. — И умирам от глад.
— Току-що се натъпка на закуска.
Така си беше, но аз имах чувството, че от седмици не съм слагала и залък в уста.
— Карай — казах. — Ще ми мине.
Картър ме огледа невярващо.
— Йероглифите, които създаде, бяха златни. И татко, и Еймъс използваха сини. Защо?
— Може би всеки си има цвят — предположих. — И на теб ще ти се падне бебешко розово.
— Много смешно, няма що.
— Хайде, идвай, розов магьоснико — подканих. — Влизаме.
Библиотеката беше изумителна и аз почти забравих, че ми се вие свят. Беше по-голяма, отколкото си бях представяла, и представляваше кръгло помещение дълбоко в твърдата скала, което приличаше на грамаден кладенец. Беше си странно, защото къщата се намираше върху покрива на склад, но пък нищо в това място не беше нормално.
На площадката, където стояхме, имаше стълба, водеща три етажа надолу до дъното. Стените, подът и сводестият таван бяха украсени с пъстри рисунки на хора, богове и чудовища. Бях виждала такива илюстрации по книгите на татко (да, точно така, когато съм ходила в книжарницата на „Пикадили“, ми се е случвало да отида при рафтовете с издания за Египет и да разлистя набързо някоя книга на татко — колкото да се почувствам свързана с него, а не защото искам да ги чета), но по книгите изображенията бяха бледи и размазани. А тези в библиотеката сякаш бяха нарисувани току-що и превръщаха цялото помещение в произведение на изкуството.