И така, започнах да уважавам чантата. Беше ни нещо като талисман, който ни носеше късмет. Но стиснеше ли я татко, значи имахме нужда и от талисман, и от късмет.
Прекосихме с таксито центъра на града и се насочихме на изток, към апартамента на баба и дядо. Подминахме златната порта на Бъкингамския дворец, голямата каменна колона на Трафалгарския площад. Лондон е страхотен град, но ако си пътувал толкова много, всички градове вече ти се струват еднакви. Някои от децата, които познавам, възкликват:
— Охо, блазе ти, пътуваш толкова често!
Но ние не ходим да разглеждаме забележителностите, не сме и богаташи, за да живеем нашироко. Отсядали сме и на ужасни места и рядко се задържаме за повече от няколко дни. Обикновено имам чувството, че не сме туристи, а бегълци.
Е, едва ли на някого ще му хрумне, че работата на татко е опасна. Той чете лекции на теми като „Могат ли египетските магии наистина да ви убият?“, „Любимите наказания в подземния свят на Египет“ и други от този сорт, от които малцина се вълнуват. Но както казах, той има и друго лице. Винаги е много предпазлив, първо проверява хотелската стая и чак тогава ме пуска вътре. Влиза по музеите, за да види някой експонат, записва си набързо нещо и изскача като стрела, сякаш го е страх да не го запишат охранителните камери.
Веднъж, когато бях по-малък, хукнахме през летище „Шарл дьо Гол“, за да хванем в последния момент самолета, и татко не се успокои, докато не се отлепихме от земята — попитах го без недомлъвки от какво бяга, а той ме погледна така, сякаш — аха — и ще взривя граната. За миг се уплаших, че ще вземе да ми каже истината. Но той рече:
— От нищо, Картър.
Сякаш „нищото“ е най-ужасното нещо на Земята.
След този случай реших, че май е за предпочитане да не задавам въпроси.
Баба и дядо — казват се Фауст — живеят в жилищен квартал край Канари Уорф, точно на брега на река Темза. Таксито спря отстрани на улицата и татко помоли шофьора да почака.
Тъкмо бяхме стигнали средата на алеята, когато татко се смрази. Обърна се и погледна назад.
— Какво? — попитах.
Точно тогава видях мъжа в шлифера. Стоеше от другата страна на улицата, беше се подпрял на голямо мъртво дърво. Беше едър като канара, с кожа с цвят на печено кафе. Шлиферът и костюмът му на тънки райета изглеждаха скъпи. Непознатият беше със сплетена на плитки дълга коса и бе с черно бомбе, което беше нахлупил ниско, чак до кръглите тъмни очила. Приличаше ми на джазов музикант, като онези, по чиито концерти ме мъкне татко. Не му виждах очите, но останах с впечатлението, че ни наблюдава. Можеше да е някой стар приятел или колега на баща ми. Където и да отидехме, татко срещаше свои познати. Но все пак ми се стори странно, че онзи ни чакаше тук, пред къщата на баба и дядо. И не изглеждаше щастлив.
— Ти, Картър, върви — подкани ме татко.
— Ама…
— Иди да доведеш сестра си. Ще се видим в таксито.
Той се отправи през улицата към мъжа с шлифера и така аз можех да направя само две неща: да тръгна след него и да видя какво става, или да постъпя както ми беше казал той.
Предпочитах не толкова опасния вариант. Отидох да доведа сестра си.
Сейди отвори още преди да съм почукал.
— Както винаги, закъсняваш — каза тя.
Държеше котката си Кифличка — подарък, който татко й бе направил „за сбогуване“ преди шест години. Кифличка сякаш не остаряваше и не наедряваше. Беше с пухкава златисто-черна козинка, като на мъничък леопард, с будни жълти очи и заострени уши, които бяха прекалено големи за главата й. От нашийника й се поклащаше сребърен египетски медальон. Котката изобщо не приличаше на Кифличка, но Сейди беше малка, когато й даде това име, и това вероятно донякъде я оправдава.
Сейди също не се беше променила особено в сравнение с миналото лято.
/Докато пиша това, тя стои до мен и ме гледа на кръв — не е зле да внимавам как я описвам./
За нищо на света няма да се досетите, че ми е сестра. Първо, живее в Англия от толкова отдавна, че говори с британски акцент. Второ, метнала се е на мама, която беше бяла, затова Сейди е с много по-светла кожа от мен. Косата й е права, с цвят на карамел, не точно руса, но не и кестенява, и тя обикновено я носи на кичури в ярки цветове. Онзи ден беше с червени кичури отляво. Със сини очи е. Сериозно ви говоря. Сини, точно като на мама. Сейди е само на дванайсет, но е висока точно колкото мен, което наистина си е дразнещо.