— Красиво е — казах.
По тавана блещукаше обсипано със звезди синьо небе, което обаче не бе синьо открай докрай. По-скоро наподобяваше странна въртяща се мъглявина. Забелязах, че е с формата на жена. Тя беше легнала, свита на една страна — тялото, ръцете и краката й бяха тъмносини и бяха изпъстрени със звезди. Подът на библиотеката долу беше направен по сходен начин: зелено-кафявата земя беше с формата на мъжко тяло, осеяно с гори, хълмове и градове. По гърдите му като змийче криволичеше река.
В библиотеката нямаше книги. И дори лавици. Вместо това стените бяха целите на кръгли ниши и във всяка имаше нещо като пластмасов цилиндър.
Във всяка от четирите посоки на компаса имаше керамична статуя на пиедестал. Статуите бяха на половината на човешкия ръст и бяха с поли, сандали, лъскава черна коса с клиновидна прическа и очертани с черно очи.
Една от статуите държеше пръчица и свитък. Друга — кутийка. Трета — извит в горния край къс жезъл. Четвъртата стоеше с празни ръце.
— Сейди! — посочи Картър средата на помещението.
Там, на дълга каменна маса, беше оставена работната чанта на татко.
Картър тръгна да слиза по стълбите, но аз го сграбчих за ръката.
— Чакай малко. Ами ако има капани?
Той се смръщи.
— Какви капани?
— Нали в египетските гробници има капани?
— Да… понякога. Но това тук не е гробница. Пък и в тях по-често има проклятия, например проклятието да пламнеш, проклятието на магарето…
— О, страхотно. Звучи много по-добре.
Той заслиза по стълбите и се почувствах смешна, защото обикновено точно аз се юрвам напред. Но реших, че ако върху някой ще се задейства проклятие за силен кожен обрив или за нападение на вълшебно магаре, то е за предпочитане това да бъде Картър, а не аз.
Добрахме се без перипетии до средата на помещението. Картър отвори чантата. Пак никакви капани и проклятия. Той извади странната кутия, която татко беше използвал в Британския музей.
Беше дървена, с размери колкото в нея да се побере франзела. Капакът беше украсен горе-долу по същия начин, както библиотеката, с богове, чудовища и хора, които ходеха на една страна.
— Как египтяните са се придвижвали така? — учудих се аз. — На една страна, с обърнати ръце и крака. Изглежда доста смешно.
Картър ме погледна с онзи поглед, с който сякаш ми казваше: „Божичко, може ли да си толкова глупава!“.
— На живо не са ходили така, Сейди.
— Тогава защо са нарисувани по този начин?
— Смятали са, че рисунките са като магията. Ако нарисуваш себе си, трябва да покажеш всичките си ръце и крака. Иначе в задгробния живот ще се преродиш без всичките си части.
— Защо тогава лицата им са в профил? Никога не гледат право към теб. Това означава ли, че ще изгубят другата част на лицето си?
Картър се поколеба.
— Сигурно са смятали, че рисунката ще прилича прекалено много на жив човек, ако гледа право към теб. И може да се опита да се превърне в теб.
— Имало ли е нещо, от което не са се страхували?
— От малки сестрички — подметна Картър. — Ако те са говорели много, египтяните са ги хвърляли на крокодилите.
За миг привлече вниманието ми. Не бях свикнала да проявява чувство за хумор. После го ударих.
— Хайде, отваряй я тази проклета кутия.
Първото, което Картър извади отвътре, беше някаква бяла буца.
— Восък — изрече той.
— Каква прелест! — Взех дървена пръчица и палитра с вдлъбнатинки отгоре за мастилото, после и няколко мастилници с черно, червено и златисто мастило. — И праисторически комплект за рисуване.
Картър извади няколко намотки кафява връв, статуйка на котка от абанос и дебел свитък хартия. Не, не хартия. Папирус. Спомних си, че татко ми е обяснявал как египтяните са го правели от някакво водно растение, понеже не те били изобретили хартията. Папирусът беше толкова дебел и груб, че се запитах дали клетите египтяни са били принудени да го използват и в тоалетната. Ако наистина са го използвали, нищо чудно, че ходеха на една страна.