Накрая извадих восъчна фигурка.
— Хм — казах.
Беше мъничко човече, изработено съвсем грубо, сякаш онзи, който го е правил, е бързал. Ръцете му бяха кръстосани върху гърдите, устата му беше отворена, а краката бяха отрязани при коленете. Около кръста му беше намотана човешка къдрица.
Кифличка скочи на масата и подуши човечето. То явно й се видя много интересно.
— Тук няма нищо — заяви Картър.
— Какво искаш? — попитах го. — Намерихме восък, тоалетен папирус, грозна фигурка…
— Нещо, което да обясни какво се е случило с татко. И как да го върнем. Кой е огненият човек, когото той призова.
Вдигнах восъчното човече.
— Чу го, пъпчив дребен трол. Казвай какво знаеш.
Само си играех. А восъчното човече омекна и стана топло, като от плът. Заяви:
— Бях призован и дойдох.
Изпищях и го пуснах така, че то падна на мъничката си главичка. Е, и вие на мое място щяхте да го направите.
— Ох! — простена човечето.
Кифличка се надвеси да го подуши и то започна да ругае на някакъв чужд език, може би древноегипетски. Когато не се получи, се разписка на английски:
— Махай се! Не съм мишка!
Грабнах котката и я свалих на земята.
Лицето на Картър беше станало восъчно на цвят и бе омекнало като на човечето.
— Кой си ти? — попита той.
— Как кой, shabti, разбира се! — Фигурката разтърка цицинестата си глава. Пак си приличаше на буца, сега обаче буцата беше жива. — Господарят ме нарича Кнедъл, въпреки че според мен името е обидно. Вие може да се обръщате към мен с Върховна сила, смазваща враговете.
— Така да бъде, Кнедъл — отвърнах аз.
Стори ми се, че човечето ме е погледнало накриво, макар че беше трудно да се разбере — лицето му беше смачкано.
— Вие не би трябвало да ме съживявате. Прави го само господарят.
— Господарят, в смисъл татко — предположих аз. — Джулиъс Кейн, нали?
— Той, той — промърмори Кнедъл. — Приключихме ли? Изпълних ли си задачата?
Картър ме погледна тъпо, на мен обаче ми се стори, че съм започнала да разбирам.
— И така, Кнедле — казах на буцата. — Ти се съживи, когато те вдигнах и ти заповядах направо: Кажи какво знаеш. Нали така?
Кнедъл кръстоса дебели ръчички.
— Само си играеш с мен. Разбира се, че така. Но между другото, единствен господарят би трябвало да може да ме съживява. Не знам как успяхте, но само да разбере, господарят ще ви направи на пихтия.
Картър се прокашля.
— Господарят, Кнедле, ни е баща и е изчезнал безследно. Беше пратен някъде с магия и ние имаме нужда от помощта ти…
— Господарят е изчезнал ли? — Кнедъл грейна в усмивка и на мен ми се стори, че восъчното му лице ще вземе да се пръсне. — Най-после свободен! Чао, нещастници.
Той се устреми към края на масата, но забрави, че е без крака. Приземи се по корем, после запълзя към ръба, като се оттласкваше с ръце.
— Свободен! Свободен!
Падна с трясък от масата на пода, но това явно не го обезсърчи.
— Свободен! Свободен!
Придвижи се още сантиметър-два, аз обаче го вдигнах и го метнах във вълшебната чанта на татко. Кнедъл се опита да се измъкне, ала кутията му беше висока и той не успя да стигне ръба. Запитах се дали кутията не е направена нарочно така.
— Хванат съм в капан! — изписка Кнедъл. — Хванат съм в капан!
— О, я млъквай — рекох му аз. — Сега вече аз съм господарката тук. И ще отговаряш на въпросите ми.
Картър вдигна вежди.
— Откъде-накъде ти си господарката?
— А кой беше достатъчно умен да го съживи?
— Ти само си играеше.
Не обърнах внимание на брат си, това е един от талантите ми.
— И така, Кнедле, като начало какво е shabti?
— Ако ти кажа, ще ме пуснеш ли от кутията?
— Длъжен си да ми кажеш — напомних му аз. — И не, няма да те пусна от кутията.
Човечето въздъхна.
— Shabti означава „отговарящ“, ще ти го каже и най-тъпият роб.
Картър щракна с пръсти.
— Сега се сетих! Египтяните са правили кукли от восък или глина — слуги, да вършат в задгробния живот всичко, за което можеш да се сетиш. Оживявали са по заповед на господаря си — така покойникът е могъл да се отпусне и да си почива, докато shabti върши цяла вечност всичката работа.