— Първо — тросна се Кнедъл, — това е съвсем в стила на човеците! Да мързелуват, докато ние им вършим цялата работа. Второ, да се трудят в задгробния живот, е само една от задачите на shabti. Освен това в този живот магьосниците ни използват за най-различни неща, защото без нас са кръгла нула. Трето, щом знаете толкова много, какво сте седнали да ме разпитвате?
— Защо татко ти е отрязал краката — учудих се аз, — пък ти е оставил устата?
— Аз такова… — Кнедъл си запуши с малки длани устата. — О, много смешно, няма що. Да заплашвате восъчна статуя. Големи грубияни сте, така да знаете. Той ми отряза краката, за да не му избягам, естествено, или да оживея в съвършен вид и да се опитам да го убия. Магьосниците са много гадни. Осакатяват статуйките, за да ги подчинят на себе си. Страхуват се от нас!
— Ако те беше направил съвършен, щеше ли да оживееш и да се опиташ да го убиеш?
— Вероятно — призна си Кнедъл. — Приключихме ли?
— Много далеч сме още — отвърнах аз. — Какво е станало с татко?
Кнедъл сви рамене.
— Откъде да знам? Но виждам, че камшикът и жезълът му ги няма в кутията.
— Няма ги — потвърди Картър. — Жезълът… оная чудесия, която се превърна на змия, изгоря. Колкото до пръчката… това бумерангът ли е?
— Какъв бумеранг, бе човек? — възкликна Кнедъл. — Много си тъп, всички богове на вечен Египет са ми свидетели. То се знае, че това е египетско оръжие.
— То се натроши — уточних аз.
Картър му разказа какво е станало. Не бях сигурна, че това е най-доброто, което може да направи, но реших, че някаква си десетсантиметрова статуйка едва ли ще ни навреди особено.
— Прекрасно! — викна Кнедъл.
— Защо? — попитах. — Татко жив ли е още?
— Не — отговори човечето. — Почти със сигурност е мъртъв. Петте бога на Демонските дни са върнати към живот? Прекрасно! А който тръгне да се бие с Червения властелин…
— Я чакай — спрях го аз. — Заповядвам ти да ми кажеш какво се е случило.
— Ха! — рече Кнедъл. — Длъжен съм да ти кажа само каквото знам. Съвсем друго е да правя просветени догадки. Обявявам задачата си за изпълнена!
При тези думи той отново се превърна в безжизнен восък.
— Чакай! — Вдигнах го отново и го разтресох. — Я ми кажи просветените си догадки!
Не се случи нищо.
— Може би се съживява само за определено време — предположи Картър. — Например по веднъж на ден. Или пък си го счупила.
— Картър, кажи нещо, което да помогне. Какво правим сега?
Той погледна четирите керамични статуи върху пиедесталите.
— Може би…
— Друг shabti ли?
— Струва си да опитаме.
Ако статуите наистина бяха длъжни да се подчиняват и да служат, те не го правеха особено добре. Опитахме се да ги държим, докато им даваме заповеди, въпреки че тежаха. Опитахме се и да ги сочим с пръст и да им крещим. Опитахме се да им задаваме въпросите мило. Те не ни дадоха никакви отговори.
Толкова се отчаях, че ми идеше да ги ha-di-гна на милион парчета, но още бях ужасно гладна и уморена и имах чувството, че ако кажа заклинание, това няма да се отрази добре на здравето ми.
Накрая решихме да проверим нишите по стените. Във всички пластмасови цилиндри имаше свитъци папирус. Някои изглеждаха нови. Други — на по няколко хилядолетия. Всички съдове бяха надписани с йероглифи и (за щастие) на английски.
— „Книга на небесната крава“ — прочете Картър. — Какво е пък това заглавие? При теб какво пише, „Небесният язовец“ ли?
— Не — отговорих. — „Книга на съсичащия Апоп“.
Кифличка измяука от ъгъла. Когато я погледнах, опашката й беше навирена.
— Какво я прихваща? — попитах.
— Апоп е грамадно чудовище, змей — промърмори Картър. — Не предвещава нищо добро.
Кифличка се обърна и хукна нагоре по стълбите към Голямата зала. Котешка му работа. Върви, че я разбери.
Картър разгърна друг свитък.
— Виж, виж, Сейди.
Беше намерил папирус, който беше доста дълъг и написаното отгоре се свеждаше почти изцяло до редове с йероглифи.
— Можеш ли да прочетеш нещо? — попита ме той.
Свъсих се срещу написаното и най-странното бе, че не успях да го прочета — с изключение на най-горния ред.
— Само частта, където би трябвало да е заглавието. Там пише… „Кръвта на Великия дом“. Какво ли означава?