— Велик дом — повтори замислено Картър. — Как звучат думите на египетски?
— Пер-рох. О, това е „фараон“, нали? Пък аз си мислех, че „фараон“ означава „цар“.
— Точно това означава — потвърди брат ми. — Буквалното значение на думата е „велик дом“, „царски палати“. Както обозначаваме американския президент с „Белия дом“. Значи това тук ще рече по-скоро „Кръвта на фараоните“, на всички фараони, на цялото родословие на всички династии, а не само на един от тях.
— И какво ме интересува фараонската кръв и защо не разчитам останалото?
Картър се взря в редовете. Изведнъж очите му се разшириха.
— Това са имена. Погледни, всички са написани с орнаменти.
— Моля?
— Кръгчетата — обясни Картър. — Те олицетворяват вълшебни въжета. И би трябвало да закрилят от черна магия носителя на името. — Той ме погледна. — И вероятно от други магьосници, които четат имената им.
— О, ти не си наред — казах аз.
Но погледнах редовете и видях за какво ми говори. Всички други думи бяха защитени от орнаменти и аз не разбирах какво означават.
— Сейди — рече припряно Картър.
Посочи орнамента в самия край на списъка — последната дума в нещо, което приличаше на каталог с хиляди понятия в него.
Вътре в кръгчето имаше два най-обикновени символа, кош и вълна.
— КН — оповести Картър. — Този символ го знам. Нашето име — КЕЙН5.
— Не пропусна ли няколко букви?
Картър поклати глава.
— Египтяните обикновено не са изписвали гласните. Пишели са само съгласните. Трябва да се досетиш от контекста за гласните.
— Наистина са били ненормални. Това би могло да бъде КОН, ИКОНА, АКНЕ.
— Би могло — съгласи се брат ми. — Но е нашето име — Кейн. Навремето съм молил татко да ми го напише с йероглифи и той ми показа точно това. Но защо сме в списъка? И какво означава „кръвта на фараоните“?
Пак ме побиха ледени тръпки. Спомних си какво е казал Еймъс — че и двата ни рода са много древни. Ние с Картър се спогледахме и ако се съди от лицето му, той си мислеше същото.
— Изключено — възразих.
— Явно е шега — съгласи се той. — Никой не пази толкова дълго семейни летописи.
Преглътнах — изведнъж гърлото ми беше пресъхнало. От вчера ни се бяха случили доста странни неща, но чак след като видях името ни в онази книга, най-после започнах да вярвам, че всички тези египетски безумия са си самата истина. Богове, магьосници, чудовища… и родът ни, свързан с всички тях.
Още от закуска, когато ми хрумна, че татко се е мъчел да възкреси мама от мъртвите, бях във властта на ужасно чувство, което се опитваше да ме подчини на себе си. И то не беше страх. Да, всичко това си беше страшно, много по-страшно от светилището в памет на мъртвата ми майка, което баба и дядо бяха направили в шкафа в антрето. Да, казах ви, че се старая да не живея в миналото и осъзнавам как нищо не може да промени жестоката истина, че мама вече я няма. Но ви лъжа. Истината е, че още от шестгодишна живея с една мечта: да видя отново мама. Да имам възможност да я опозная, да разговарям с нея, да ходим на пазар, да правим всичко заедно. Да бъда с нея поне веднъж, за да имам по-ясен спомен, който да ме крепи. Чувството, от което се мъчех да се отърся, беше надеждата. Знаех, че нищо чудно да се излагам на страхотна болка. Но ако наистина беше възможно да върнем мама, бях готова да хвърля във въздуха колкото щеш Розетски камъни, само и само това да се случи.
— Хайде да потърсим още — подканих.
След няколко минути намерих рисунка на няколко богове с глави на животни — бяха петима и бяха застанали на редица, а над тях като чадър на дъга се бе извила обсипана със звезди жена — да ги закриля. Татко беше пуснал на свобода петима богове. Хмм.
— Картър — извиках. — Какво е това тук?
Той дойде да види и очите му грейнаха.
— Ето ги — оповести брат ми. — Петимата… и тук горе майка им Нут.
Аз се засмях.
— Богиня с името Нут6? Да не би фамилията й да е „Откачалкова“?
— Много смешно, няма що — отвърна Картър. — Била е богиня на небето.
Той посочи изрисувания таван — жената с обсипаната със звезди синя кожа, същата, както върху свитъка.