В този ден, както винаги, тя дъвчеше дъвка и за срещата ни се беше издокарала с опърпани дънки, кожено яке и кубинки, сякаш отиваше на концерт и се надяваше да стъпче някой и друг човек. Около врата й се поклащаха слушалки, в случай че й доскучае с нас.
/Е, Сейди не ме фрасна, значи съм се справил със задачата да я опиша./
— Самолетът закъсня — обясних аз.
Сейди направи с дъвката балонче, което пукна, почеса Кифличка по главата и я метна вътре.
— Излизам, бабо!
Баба Фауст каза нещо някъде от къщата, което така и не разбрах, вероятно:
— Не ги пускай вътре!
Сейди затвори вратата и ме погледна така, сякаш съм мъртва мишка, която котката й току-що е домъкнала отнякъде.
— Ето те пак тук.
— Ъхъ.
— Ами тогава да вървим — въздъхна тя. — И да приключваме по-бързо.
Такава си беше. Няма да възкликне: „Здрасти, как прекара последната половин година? Ужасно се радвам да те видя!“, или нещо от тоя род. Но на мен не ми пречеше. Когато се виждаш със сестра си по два пъти в годината, все едно сте далечни роднини. Между нас нямаше нищо общо — освен родителите.
Тръгнахме да слизаме по стълбището. Помислих си, че Сейди мирише на къща на старци и на дъвка, и точно тогава тя спря рязко и аз се блъснах в нея.
— Кой е този там? — попита.
Почти бях забравил онзи тип с шлифера. Двамата с татко стояха на отсрещния тротоар, при голямото дърво, и явно се караха не на шега. Татко беше с гръб и не видях лицето му, но той ръкомахаше, както когато е развълнуван. Другият мъж се беше свъсил и само клатеше глава.
— Не знам — отвърнах. — Беше там, когато спряхме с таксито.
— Вижда ми се познат. — Сейди се смръщи, сякаш се опитваше да си спомни. — Идвай.
— Татко каза да чакаме в таксито — казах аз, макар и да знаех, че е безполезно.
Сейди вече беше тръгнала нанякъде.
Вместо да прекоси направо улицата, се завтече и като се криеше зад колите, стигна почти до следващата пресечка, после мина на отсрещния тротоар и се спотаи зад един нисък каменен зид. Оттам започна да се промъква по посока на татко. Нямах друг избор, освен да последвам примера й, макар че се чувствах кръгъл глупак.
— Шест години в Англия — промърморих — и вече си въобразява, че е Джеймс Бонд.
Сейди ме шляпна, без да се обръща, и продължи да се промъква напред.
След още две-три крачки се озовахме точно зад голямото мъртво дърво. Чух как татко казва от другата страна:
— Принуден съм, Еймъс. Знаеш, че така трябва.
— Не — възрази другият мъж, който явно се казваше Еймъс. Гласът му беше плътен и спокоен… и много настойчив. Непознатият говореше с американски акцент. — Не те ли спра аз, Джулиъс, ще го направят те. Per Ankh1 те преследва.
Сейди се обърна към мен и изрече само с устни:
— Пер кой?
Поклатих глава — недоумявах също като нея.
— Хайде да се махаме оттук — пошушнах, защото подозирах, че ще ни открият всеки момент и ще загазим не на шега.
Сейди, разбира се, изобщо не ми обърна внимание.
— Не знаят какво съм намислил — отвърна татко. — Докато се досетят…
— Ами децата? — попита Еймъс. Аз настръхнах целия. — Какво ще кажеш за тях?
— Погрижил съм се да не пострадат — отвърна татко. — Пък и, не го ли направя, всички сме в опасност. А сега ме остави.
— Не мога, Джулиъс.
— Дуел ли искаш? — Тонът на татко бе станал ужасно сериозен. — Никога няма да ме победиш, Еймъс.
След произшествието с дървената лъжица не бях виждал татко толкова нахъсан, а не изгарях от желание онова да се повтаря, но както личеше, двамата с мъжа бяха на път да се сбият.
Още преди да съм направил нещо, Сейди изскочи от прикритието и извика:
— Татко!
Метна се да го прегръща и той се изненада, но не толкова, както онзи, Еймъс. Той отстъпи толкова бързо, че се препъна в собствения си шлифер.
Беше махнал очилата. Неволно си помислих, че Сейди е била права. Той наистина изглеждаше познат — като много далечен спомен.
— Аз такова… трябва да вървя — рече мъжът.
Намести бомбето и тръгна с тежка стъпка по пътя.
Баща ни го изпрати с очи. С едната ръка бе прегърнал Сейди — сякаш да я защити, а с другата беше бръкнал в чантата, преметната през рамото му. Накрая, щом Еймъс се скри зад ъгъла, татко се поотпусна. Извади ръка от чантата и се усмихна на Сейди.
1
„Дом на живота“. В повечето древноегипетски храмове има такъв „Дом на живота“, където се пазят всякакви летописи, посветени на математиката, медицината, астрономията, географията, законите и тълкуването на сънищата. Пак в него се обучават жреците и книжниците. — Б.пр.