Колкото и да бях изумен, познах първия символ. Беше името на египетския господар на Подземния свят.
— У-зиир — прошепнах. За пръв път чувах думата, произнесена така, но знаех какво означава. — Озирис.
— Озирис, ела — каза Сейди така, сякаш беше изпаднала в транс. После очите й се разшириха. — Не! — извика тя. — Татко, недей!
Баща ни се обърна изненадан. Подхвана:
— Деца…
Но вече беше късно. Земята се разтресе. Синята светлина стана пронизващо бяла и Розетският камък се пръсна.
Когато дойдох на себе си, първото, което чух, беше смях — ужасен весел смях, примесен с писъка на охранителните аларми в музея.
Имах чувството, че току-що ме е прегазил трактор. Замаян, седнах и изплюх парченце от Розетския камък. Галерията беше в развалини. По пода на вълни пълзяха огнени езици. Някои от огромните статуи бяха повалени. Саркофазите бяха нападали от постаментите си. Розетският камък се бе разлетял на късове с такава сила, че те се бяха забили в колоните, стените и другите експонати.
Сейди лежеше в безсъзнание до мен, но не виждах да е пострадала. Разтърсих я за рамото и тя промърмори:
— Ъъъ.
Над пиедестала отпред, където преди бе стоял Камъкът, се виеше дим. Подът беше почернял така, сякаш там се е пръснала звезда, синееше се само светещият кръг около татко.
Той се беше обърнал към нас, но май не ни гледаше. На главата му се червенееше кървава рана. Татко стискаше здраво бумеранга.
Не разбирах какво гледа. После в залата отново екна ужасният смях и аз разбрах, че идва точно отпред.
Между нас и татко имаше нещо. В началото почти не го различавах — просто трепкаща мараня. Но след като се взрях, съгледах смътен силует — огнените очертания на мъж.
Беше по-висок от татко и кикотът му ме проряза като електрически трион.
— Браво на теб, Джулиъс — каза той. — Справи се много добре.
— Не съм те викал — отвърна с треперещ глас татко.
Вдигна бумеранга, но огненият мъж щракна с пръсти и пръчката отхвърча от ръката на татко и се удари силно в стената.
— Аз никога не чакам да ме викат, Джулиъс — измърка мъжът. — Но отвориш ли врата, трябва да си готов през нея да влязат гости.
— Връщай се в Дуат2! — ревна баща ми. — Притежавам силата на Великия цар!
— О, ужас — подметна развеселен огненият мъж. — Дори да знаеше как да използваш тази сила, а ти не знаеш, той никога не е могъл да се мери с мен. Аз съм най-могъщ. А сега ти ще споделиш съдбата му.
Не разбирах нищо, знаех обаче, че трябва да помогна на татко. Опитах се да вдигна най-близкия камък, но бях ужасен и пръстите ми бяха вцепенени и омекнали. Ръцете ми не ставаха за нищо.
Татко ме погледна така, сякаш ме предупреждаваше: „Махайте се оттук!“. Дадох си сметка, че нарочно държи огнения мъж с гръб към нас — надяваше се ние със Сейди да избягаме, без да ни забележи.
Сейди още беше замаяна. Успях да я завлека зад една колона, на тъмно. Тя започна да недоволства и аз запуших устата й с ръка. От това дойде на себе си. Видя какво става и престана да се дърпа.
Ревнаха аларми. Изходите на галерията бяха заобиколени от пламъци. Мъжете от охраната сигурно бяха хукнали насам, но не бях убеден, че това е хубаво за нас.
Без да сваля очи от противника си, татко приклекна и отвори изрисуваната дървена кутия. Извади от нея малка пръчка, приличаше на показалка. Промърмори тихо нещо, а пръчката се удължи и се превърна в дървен жезъл колкото човешки бой.
Сейди нададе писък. Аз също не можех да повярвам на очите си, но всичко ставаше все по-странно.
Татко метна в краката на огнения мъж жезъла, който се превърна в огромна змия, дълга три метра и широка колкото мен, с медни люспи и пламтящи червени очи. Тя се нахвърли върху мъжа, но той я сграбчи без усилие за врата. Ръката му лумна в нажежени до бяло пламъци и змията стана на пепел.
— Изтъркана хватка, Джулиъс — скара му се сякаш като учител огненият мъж.
Татко ни погледна и пак ни подкани мълком да бягаме оттук. Дълбоко в себе си отказвах да повярвам, че всичко това се случва наистина. Сигурно бях в безсъзнание и сънувах кошмар. Сейди до мен взе парче от натрошен камък.
— Колко? — попита бързо татко, като се мъчеше да задържи вниманието на огнения мъж. — Колко съм пуснал на свобода?
— Е, и петимата — рече мъжът така, сякаш обясняваше нещо на дете. — Би трябвало да знаеш, Джулиъс, че всички вървим вкупом. Скоро ще пусна и други и те ще бъдат много признателни. Отново ще бъда провъзгласен за цар.