Тревогата разцъфва в гърдите ѝ като киселини. Знае, че няма връзка между Яромир Попов и случилото се в Бейрут, точно както знае, че те ще търсят, защото работата изисква именно това - да гонят призраци. Да се надяваш да хванеш нещо, което не можеш да видиш.
Това вечно подозрение, което някои биха нарекли бдителност.
Колко е тъжно да си винаги подозрителен, мисли си тя, докато гледа Реймънд. Никога да не можеш да се довериш на никого, с когото работиш, нито на сто процента. Какво трябва да направи това с човека с течение на времето, изпълнено с недоверие, разяждащо като киселина. Ако останеш на тази работа твърде дълго, един ден ще наемеш частен детектив, който да следи съпруга ти, а децата ще бъдат чипирани и на компютрите им ще бъде инсталиран софтуер за следене на клавишите.
Колко знае той за Дейвис Ранфорд, за това, което е направила? Вероятно всичко. Не, не всичко. Той не може да знае чувствата ѝ. Може да знае, че тя и Дейвис често са се срещали в бара на улица "Армения", въпреки че са избягвали нощните клубове и изобщо излизането навън, защото заплахата да бъдат видени заедно - той е бил от МИ6 - е била твърде голяма. Но да седят на терасата на ресторант в сряда вечер и да гледат как последните ивици светлина се изпаряват от небето, изглеждаше достатъчно безопасно.
Тя не можеше да се среща с никого в Станцията. Не мина и седмица, след като беше пристигнала, за да разбере, че в Станцията в Бейрут има нещо нередно - токсичен момчешки клуб, ръководен от садистичен началник на Станцията. Още когато се съгласи с назначението, тя знаеше, че преминаването от руската мишена в Близкия изток ще бъде това, което обичаха да наричат "предизвикателство", че ще трябва да се доказва отново и отново пред хора, които по-скоро не биха имали конкуренция. Просто не знаеше колко лошо решение е било това, докато не влезе през вратата. Че старата гвардия в Тайните служби явно е имала отношение към нея.
Не можеше да бъде приятелка с колегите си: не можеше да им се довери, това беше ясно. Беше се примирила със самотната двугодишна обиколка, когато срещна Дейвис на една церемония в посолството. Веднага усети, че и той е изгнаник, макар да не можеше да каже кое лично провинение или смъртен грях го е направило такъв. Защо колегите му от британското посолство са го остракирали - освен може би от ревност, но тя беше пристрастна към него. Харесваше сухото му остроумие.
Толкова много вечери, прекарани на терасата на бара на улица "Армения", в които никой от тях не си казваше и дума. Бяха правили няколко туристически неща - бяха посетили Божиите кедри в долината Кадиша, бяха изследвали пещерата Джайта, но по-често, ако излизаха на публични места, се озоваваха в този бар на терасата, отпиваха джин и слушаха препирните, които се надигаха от улицата долу. Дейвис беше в средата на четиридесетте и тя никога не се беше срещала с толкова по-възрастен човек, но това сякаш само го забавляваше. "Това ще бъде огромен стимул за егото ти, ще видиш" - каза той с усмивка. "Ти си много по-бърза и пъргава от мен и знаеш всичко, което е популярно - книги, филми, знаменитости, - докато аз няма да знам абсолютно нищо. Не след дълго ще се чудиш какво изобщо си видял в мен".
Тя знаеше, че това няма да продължи вечно, но не бързаше да го прекратява. Харесваше ѝ, че той никога не се спъваше, като споменаваше света им извън Бейрут: казваше, че ще трябва да я посети, когато се върне в домашен отпуск, или предлагаше да се присъедини към нея в Америка по Коледа. Двата им свята трябваше да останат разделени. Затова и не излизаха извън апартамента на единия или другия през уикенда: твърде голям риск да ги видят заедно. Служителите от различни разузнавателни служби не биваше да се срещат един с друг.
"Не виждам нищо лошо. Ти си британец - беше казала тя веднъж. "На практика ти си американец."
"Това трябва да е комплимент?" Той направи физиономия. "Не вярвай на това "братовчеди", което хората обичат да подхвърлят. МИ6 е наясно, че Лангли ни мрази, и ако разберат, ще си навлечеш сериозни неприятности."
Дейвис беше единственото нещо, което правеше Бейрут поносим. Той винаги беше честен с нея, може би единственият в целия странен град. Беше в МИ-6 повече от двадесет години и беше стигнал до своята изтерзаност честно. "Занимавам се с това заради пътуването. Страхувам се, че Англия не е достатъчно голяма за мен, семейството ми и бившата ми."
Седейки в тази задушна стая с Мърфи, тя все още си представя Дейвис на терасата на бара, как топлият нощен бриз разрошва косата му. Чува звуците, които се носят от улицата долу, клаксоните на такситата и случайните викове на продавачите, докато седят един до друг, без да говорят, изцяло отдадени на знойното безвремие. Веднъж тя се оплака от Ливан, от някаква дреболия, която вече не помнеше, и му каза, че предпочита Москва.