"Мислите ли, че са го следили?"
"Московската гара тъкмо беше започнала да го проучва, когато се случи второто изчезване. Един учен, Анатолий Кулаков. Той е част от една много малка, но много важна програма. Службата за тактически решения. Те търсят начини за прилагане на нови технологии в наземните военни действия. Повечето от това, което ни е предал, не е било веднага полезно. Развойна дейност, фундаментални изследвания. Все пак получаваме представа за стратегическата насока на изследванията там. Той изчезна преди няколко дни."
Един в армията, един в научните изследвания. Два различни отдела. Можеш да загубиш единия при рутинна контраразузнавателна проверка. Линдзи знае, че има причини, поради които един актив може да бъде скатан. Може да е изцяло самопричинена: може да е допуснал грешка, която да е довела до ареста му. Може да е бил арестуван по причини, които нямат нищо общо с шпионажа - домашна кавга, неуспешно съдебно дело. Това се случи. Но двама активисти от две различни сфери на живота? Шансовете за това са астрономически. Не, това е като по учебник: когато започнат арести, има вероятност сред вас да има шпионин. Предател, който предава тайните ви на противника.
Възможно е в ЦРУ да има шпионин.
Ерик се премества недоволно на стола си. "Искам ти да се заемеш с разследването. Очевидно е, че не мога да се обърна към никого вътре в Отдела. Ти имаш опит както в Московската станция, така и в Руския отдел. Знаеш как действат и двете, а това ще ни е необходимо. Знаех, че ти ще бъдеш подходящият човек за тази работа. Когато чух, че сте се върнали от чужбина, не можах да повярвам на късмета си".
Линдзи се колебае. Ще злепостави Ерик, ако я постави начело, а после разбере, че е разследвана. Колкото и да й се иска тази възможност - тя изпитва силни чувства към мисията, тъй като почти през цялата си кариера е работила по руската мишена. А и това би помогнало да реабилитира репутацията си. Но тя дължи на Ерик да му каже. Въпреки че мисълта да разкаже какво е направила я кара да се разболее от стомаха си. Това е все едно да признае, че е сгрешил, като ѝ се е доверил преди всички тези години, че изобщо е имал някаква вяра в нея.
Дланите ѝ се изпотяват и тя ги трие в крачолите на панталоните си. "Оценявам гласуваното доверие, Ерик, наистина. Но има нещо, което трябва да знаеш първо..."
Той й маха с ръка. Той вече знае. Може да го разбере по начина, по който я гледа, по намека за разочарование, който се мъчи да скрие. "Ако става дума за случилото се в Бейрут, не е нужно да ми казваш."
Тя не е сигурна дали е непоправимо смутена, или е благодарна, че не трябва да обяснява. "Ами, не знам подробностите" - уточнява бързо той. "Охраната е доста строга по отношение на тези неща. Когато издигнах името ти на седмия етаж, тогава ми казаха, че си изпратен по-рано вкъщи от Ливан".
Иска ѝ се да си тръгне и да си спести този срам, но чувството ѝ минава. Още в началото на тази работа научаваш, че тя ще изисква неудобна степен на откровеност. Че трябва да признаеш всяко свое прегрешение, всеки свой провал пред напълно непознати хора. От теб се очаква да излъжеш съпруга си и децата си при изпълнение на служебните си задължения, но не можеш да излъжеш Агенцията. Тя е вашият изповедник, родител и съпруг.
Тя фиксира погледа си върху него. Стабилен. "Искаш ли да ти разкажа цялата история?"
"Това е твое решение. Ако това те кара да се чувстваш по-добре."
Кой знае, може би ще го направи. Освен със Сигурността, тя не е говорила с никого за това. Напусна офиса на началника на станцията в Бейрут толкова смутена, че й се искаше земята да се отвори и да я погълне. Срамът ѝ беше нажежен до червено, сякаш беше горяла. Нужен ѝ е някой с кофа вода. И ето го Ерик Нюман, пожарникар-доброволец. "Може би някога. Скоро. Все още не съм готов да говоря за това."
Той изглежда разочарован, но кимва.
"Ако ми разрешат да работя по това, мога само да предположа, че не ме смятат за заплаха за сигурността". Тя е опасност само за себе си.
Ерик отново се премества на мястото си. "Е, те имаха своите резерви, но аз им казах, че има смекчаващи вината обстоятелства. Не е имало състезател на второ място. Трябваше да бъдеш ти. Защото има още едно нещо - нещо, което още не съм ти казал." Несигурността отпада и той изведнъж заприличва на най-тъжния човек на света. "Видяхте ли "Пост" тази сутрин?" Той наблюдава лицето ѝ. "Съжалявам, че трябва да ти го кажа. Много, много съжалявам."