— Няма ли да минем близко до Луната? — попитах пътьом.
— Не, Луната за съжаление остава далеч встрани. Аз също бих искал да я погледна отблизо. От Земята тя изглеждаше така странно. Голяма, студена, бавна, загадъчно-спокойна — не като нашите малки две луни, които тичат по небето и бързо сменят личицата си като живи, капризни деца. Вашата Луна е много по-ярка и светлината й е толкова приятна. По-ярко е и вашето слънце — в това отношение вие сте по-щастливи от нас. Вашият свят е двойно по-светъл, затова не ви трябват очи като нашите, с големи зеници, които да събират слабите лъчи на нашия ден и нашата нощ.
Седнахме до прозореца. Земята сияеше в далечината като гигантски сърп, на който се различаваха само очертанията на Западна Америка, Североизточна Азия, мътното петно, означаващо част от Великия океан, и бялото петно на Северния ледовит океан. Атлантика и Старият свят бяха покрити с мрак, можех само да се досещам за тях извън очертанията на сърпа — защото невидимата част на Земята закриваше звездите върху обширно пространство от черното небе. Нашата косвена траектория и въртенето на Земята около оста й бяха променили картината.
Гледах и ми беше тъжно, че не виждам моята родна страна, където имаше толкова живот, борба и страдания, където до вчера бях в редовете на другарите си, а сега на моето място трябваше да застане друг. В душата ми се надигаше съмнение.
— Там долу се пролива кръв — казах аз, — а тук вчерашният партиен работник е в ролята на спокоен съзерцател…
— Там се лее кръв в името на по-добро бъдеще — отговори Нети, — но за борбата е нужно да се знае какво ще е това бъдеще. Вие сте тук, за да го научите.
С неволен порив аз стиснах неговата малка, почти детска ръка.
VIII. Сближаването
Земята се отдалечаваше все повече и смалявайки се от раздялата, се превръщаше в луновиден сърп, редом сега до съвсем малкия сърп на истинската Луна. Наред с това всички ние, обитателите на етеронефа, се превръщахме във фантастични акробати, способни да летят без криле и удобно да се разполагат в пространството във всички посоки — независимо дали с глава към пода, към тавана или към стената…
Започнах полека да се сближавам с моите нови другари и да се чувствувам по-свободен с тях.
Още на другия ден след отплаването (ние запазихме това деление на времето, макар че за нас вече не съществуваха истински дни и нощи) аз по собствена инициатива се преоблякох в марсиански костюм, за да не се различавам много от другите. Този костюм и без това ми харесваше — прост, удобен, без всякакви ненужни условни части като вратовръзка или маншети, той даваше възможно най-голяма свобода на движение. Отделните части на костюма се съединяваха с малки закопчалки и той ставаше едно цяло, а в същото време при нужда беше много лесно да се откопчае и снеме например единият ръкав или двата, или цялата риза. Маниерите на моите спътници също приличаха на техния костюм — простота, отсъствие на всичко излишно и условно. Те никога не се поздравяваха, не се сбогуваха, не си благодаряха, не удължаваха разговора от учтивост, когато целта му е изчерпана — и в същото време винаги даваха с голямо търпение всякакви разяснения, като се приспособяваха към равнището на събеседника и се нагаждаха към неговата психика, колкото и малко да приличаше на тяхната.
Разбира се, още от първите дни аз започнах да изучавам родния им език и всички с най-голяма готовност поеха ролята на мои наставници, особено Нети. Езикът им е много оригинален, но въпреки простотата на граматиката и правилата за образуване на думите той има особености, с които ми беше трудно да се справя. Правилата в този език изобщо нямат изключения, не се прави разграничение за мъжки, женски и среден род, но затова пък всички названия на предметите и свойствата се изменят по време. Това не можех да проумея.
— Какъв е смисълът на тези форми? — попитах Нети.
— Нима не разбирате? Във вашите езици вие старателно обозначавате дали даден предмет е в мъжки или женски род, което в същност никак не е важно, а спрямо мъртвите предмети е даже твърде странно. Колко по-важна е разликата между предметите, които съществуват, и онези, които вече ги няма, или онези, които тепърва ще се появят. За вас „дом“ е в мъжки род, а „лодка“ — в женски, при французите е обратно и това изобщо не променя нещата. Но когато вие говорите за един опожарен дом или за този, който се каните да построите, вие употребявате думата в същата форма, както и за дома, в който живеете. Нима в природата има по-голяма разлика от тази между живия човек и мъртвеца, между онова, което го има, и онова, което не съществува. Нужни са ви цели думи и фрази, за да изразите тази разлика. А не е ли по-добре това да става с прибавянето на една буква към самата дума?