Нети поглежда хронометъра.
— Пристигнахме, да отидем при тях! — казва той.
Етеронефът спира, широките метални плоскости се отместват, свежият въздух нахлува навътре. Чисто, зеленикавосиньо небе над нас, тълпа народ наоколо.
Мени и Стерни излизат първи, те носят на ръце прозрачния ковчег, в който лежи вледененото тяло на техния загинал другар Лета.
След тях излизат и другите. Аз и Нети излизаме последни и заедно, ръка за ръка, вървим през многохилядната тълпа хора, които приличат на него…
Част II
I. При Мени
На първо време аз се настаних при Мени в едно фабрично градче, където най-важният обект беше голяма химическа лаборатория, разположена дълбоко под земята. Надземната част на градчето се намираше в парк с площ десетина квадратни километра: това бяха няколкостотин жилища на работниците от лабораторията, голям дом за събрания, потребителен склад — нещо като универмаг и станция на съобщенията, която свързваше химическото градче с останалия свят. Мени ръководеше цялата дейност тук и живееше близо до обществените здания, редом с главния вход надолу към лабораторията.
Първото, което ме порази в природата на Марс и с което най-трудно свикнах, беше червеният цвят на растенията. Тяхното багрилно вещество, по състав много близко до хлорофила на земните растения, изпълнява съвсем аналогична роля в „домакинството“ на природата: създава тъканите на растенията за сметка на въглекиселината от въздуха и енергията на слънчевите лъчи.
Нети загрижено ми предложи да нося предпазни очила, за да си спестя непривичното дразнене на очите. Аз отказах.
— Това е цветът на нашето социалистическо знаме. Нали трябва да свикна с вашата социалистическа природа!
— Трябва да ви кажа, че в земната флора също има социализъм, само че в скрит вид — каза Мени. — Листата на земните растения имат и червен оттенък, но той не се забелязва поради много по-силния зелен. Достатъчно е да сложите очила със стъкла, поглъщащи зелените лъчи и пропускащи червените, за да станат горите и полята ви червени като у нас.
Не мога да губя време и място, за да описвам своеобразните форми на растенията и животните на Марс или неговата атмосфера, чиста и прозрачна, сравнително разредена, но богата на кислород, или неговото небе, дълбоко и тъмно, зеленикаво на цвят, със слабосветещо слънце и мънички луни, с две ярки вечерни или утринни звезди — Венера и Земята. Всичко това — странно и чуждо тогава, а сега прекрасно и скъпо за мене, украсено от спомените, не е така тясно свързано със задачите на моето повествование. Хората и техните взаимоотношения — ето най-важното за мене, и в цялата онази приказна обстановка тъкмо те бяха най-фантастичното и загадъчно нещо.
Мени живееше в малка двуетажна къща, която не се различаваше по архитектура от останалите. Най-оригиналното в тази архитектура беше прозрачният покрив, изграден от няколко грамадни плоскости синьо стъкло. Точно под покрива се намираха спалнята и стаята за срещи с приятели. Марсианците си почиват непременно на синя светлина заради успокоителното й въздействие и не намират за неприятен мрачния за нашето око оттенък, който това осветление придава на човешкото лице.
Всички работни стаи — кабинетът, домашната лаборатория, стаята за свръзка — се намираха на долния етаж, чиито големи прозорци свободно пропускаха вълните от тревожна червена светлина, отразявана от ярките листа на дърветата в парка. Тази светлина, която в началото предизвикваше у мене тревожно и разсеяно настроение, за марсианците се явява обичайна възбуда, полезна за работата.
В кабинета на Мени имаше много книги и различни прибори за писане, от прости моливи до печатащ фонограф. Той представлява сложен механизъм, в който записът на фонографа при отчетливо произнасяне на думите веднага се предава на лостовете на пишещата машина и се получава точен писмен вариант на този запис. При това фонограмата се запазва, така че може да се използва заедно с печатния вариант, в зависимост от това кое е по-удобно.
Над бюрото на Мени висеше портрет на марсианец на средна възраст. Чертите на лицето му много напомняха тези на Мени, но ги отличаваше изражението на сурова енергия и студена решителност, почти страшно изражение, чуждо на Мени, на чието лице винаги беше изписана само спокойна и твърда воля. Мени ми разказа историята на този човек.
Той бил един от прадедите на Мени, велик инженер. Живял дълго преди социалната революция, в епохата на прокарването на Великите канали. Това грандиозно дело било организирано по негов план и се водело под негово ръководство. Първият му помощник, завиждайки на неговата слава и могъщество, започнал да плете интриги срещу него. Един от главните канали, над който работели няколкостотин души, започвал в блатна, нездравословна местност. Хиляди работници умирали там от различни болести, а сред останалите се разгоряло недоволство. Докато главният инженер водел преговори с правителството на Марс относно пенсиите за семействата на загиналите и онези, които по болест са загубили трудоспособността си, неговият старши помощник повел агитация сред недоволните: подстрекавал ги да организират стачка с искане да се пренесе работата в друга местност, което по същество било невъзможно, тъй като нарушавало целия план на Великите канали, и с още едно искане — оставката на главния инженер, което, разбира се, било напълно осъществимо. Когато той разбрал всичко това, извикал старши помощника си за обяснение и го убил на място. Пред съда инженерът се отказал от всякаква защита и само заявил, че намира действията си за справедливи и необходими. Осъдили го на дългогодишен затвор.