Така и решихме.
II. В завода
Около петстотин километра за два часа — скоростта на най-бързия полет на сокола, недостигната все още даже от нашите електрически железници… Отдолу се разгръщаха и сменяха бързо непознати, странни картини, а още по-бързо прелитаха понякога край нас непознати, странни птици. Лъчите на слънцето пламваха със синя светлина върху покривите на къщите и с нормална жълтеникава светлина — върху огромните куполи на някакви непознати за мене здания. Реките и каналите се мяркаха като стоманени ленти, очите ми си почиваха, гледайки ги, защото бяха същите като на Земята. Ето че в далечината започна да се вижда огромен град, разположен край малко езеро и пресечен от канал. Лодката забави ход и плавно се спусна до малка красива къща — дома на Нети.
Нети беше в къщи и радостно ни посрещна. Той седна в нашата лодка и ние се отправихме по-нататък. Заводът беше след още няколко километра, от другата страна на езерото.
Пет еднакви грамадни здания, разположени кръстообразно; чист стъклен свод, лежащ върху няколко десетки тъмни колони, разположени в кръг или по-точно в малко разтеглена елипса; между колоните — стени от също такива стъклени плоскости — една матова, една прозрачна. Спряхме пред централния, най-големия корпус, пред вратата, заемаща цялото пространство между две колони — десет метра широка и дванадесет висока. Таванът на първия етаж пресичаше тази височина точно по средата; няколко релсови пътя влизаха през вратата и се губеха навътре в корпуса.
Насочихме се към горната половина на вратата и оглушени от шума на машините, веднага попаднахме на втория етаж. Впрочем това не беше самостоятелен етаж в точния смисъл на думата, а по-скоро мрежа от въздушни мостове, която оплиташе отвсякъде гигантските машини с непознато за мене устройство. Няколко метра над нея се намираше друга подобна мрежа, още по-нагоре — трета, четвърта, пета. Всички те бяха образувани от стъклен паркет, захванат с железни решетки, свързваха се помежду си с множество асансьори и стълби и всяка следваща мрежа беше по-малка от предходната.
Нито дим, нито сажди, миризми или ситен прах. Облени от не ярка, но проникваща навсякъде светлина, сред чист и свеж въздух, машините работеха съгласувано и ритмично. Те режеха, пилеха, рендосваха, пробиваха грамадни парчета желязо, алуминий, никел, мед. Лостовете като исполински стоманени ръце се движеха равномерно и плавно; големите платформи се местеха напред-назад с прецизна точност, колелетата и предавателните ремъци изглеждаха неподвижни. Не грубата сила на огъня и парата, а фината, но още по-могъща сила на електричеството беше душата на този страшен механизъм.
Самият шум на машините, след като ухото привикне малко с него, изглеждаше почти мелодичен, освен в моментите, когато падаше главният чук, тежък няколко хиляди тона, и всичко се разтърсваше от гръмовния удар.
Стотици работници уверено се движеха между машините и крачките и гласовете им се губеха в морето от звуци. Лицата им изразяваха не напрегната загриженост, а спокойно внимание; те приличаха на любознателни учени-наблюдатели, които в същност нямат нищо общо с това, което става — просто им е интересно да гледат как грамадните парчета метал, изплаващи върху релсовите платформи под прозрачния купол, попадат в железните обятия на тъмните чудовища, как тези чудовища после ги сгризват с яките си челюсти, мачкат ги с тежките си твърди лапи, рендосват ги и ги пробиват с блестящите си остри нокти и как накрая остатъците от тази жестока игра излизат от другата страна на корпуса, натоварени в леките вагони на електрическата железница във вид на стройни и изящни машинни части със загадъчно предназначение. Изглеждаше напълно естествено, че чудовищата не закачат малките съзерцатели с големи очи, които се разхождаха доверчиво между тях: това беше просто пренебрежение към слабостта — плячката беше твърде нищожна, недостойна за страшната сила на гигантите. Неуловими и невидими отстрани бяха нишките, които свързваха нежния мозък на хората с несъкрушимите органи на механизма.
Когато накрая излязохме от корпуса, техникът, който ни развеждаше, попита искаме ли веднага да разгледаме и другите корпуси и спомагателни постройки, или възнамеряваме да прекъснем и да си починем малко. Аз предпочетох почивката.
— Видях машините и работниците — казах аз, — но изобщо не мога да си представя самата организация на труда. Бихте ли ми разказали нещо за нея?
Вместо отговор техникът ни поведе към малка постройка с формата на куб, която се намираше между централния и единия от ъгловите корпуси. Имаше още три такива постройки и всички бяха разположени аналогично. Редици блестящи бели знаци покриваха черните им стени — това бяха статистически таблици на труда. Аз вече владеех езика на марсианците дотолкова, че да мога да ги разбера. На първата, отбелязана с номер едно, пишеше: