— При такива трудности — отбелязах аз — очевидно се налага постоянно да има някакъв запас от излишна работна сила?
— Точно така. В това е главната опора на нашата система. Преди двеста години, когато колективният труд едва-едва удовлетворяваше всички потребности на обществото, изчисленията трябваше да бъдат съвсем точни и разпределението на труда не можеше да става свободно: съществуваше задължителен работен ден и в неговите граници се налагаше не винаги и не докрай да се съобразяваме с призванието на нашите другари. Но всяко изобретение, създавайки на статистиката временни трудности, облекчаваше главната задача — преминаването към неограничена свобода на труда. Отначало започнахме да съкращаваме работния ден, после, когато във всички области на труда се оказа излишък на работна сила, всички задължения бяха окончателно премахнати. Забележете колко незначителни са цифрите, отразяващи недостига на труд по отделните производства — хиляди, десетки, стотици хиляди работни часа, не повече — в сравнение с милионите и десетки милиони часове труд, който се реализира в същите тези производства.
— Но все пак има недостиг на труд — възразих аз. — И той се покрива от следващия излишък, така ли е?
— Не само. В действителност самото изчисление на необходимия труд се води така, че към основната цифра се прибавя известно количество. В най-важните за обществото отрасли — в производството на храна, облекло, строежа на сгради, машини — тази надбавка стига до шест процента, в по-малко важните — до един-два процента. По такъв начин цифрите на недостига в тези таблици отразяват, общо взето, само относителния, а не абсолютния недостиг. Ако означените тук десетки и стотици хиляди часове не се реализират, това още не значи, че обществото ще търпи лишения.
— А по колко време на ден работи всеки човек например в този завод?
— Най-често час и половина, два, два часа и половина — отговори техникът, — но се случва и повече, и по-малко. Ето например другарят, който управлява главния чук, толкова се увлича от работата си, че не позволява никому да го смени през цялото работно време на завода, тоест по шест часа всеки ден.
Аз мислено обърнах всички тези цифри от марсиански на земни мерки — марсианското денонощие е малко по-дълго от нашето и се равнява на десет техни часа. Оказа се, че обикновено се работи по 4, 5, 6 часа, а най-голямата продължителност е 15 часа, както в най-експлоатираните предприятия у нас на Земята.
— А нима не е вредно да се работи на чука толкова много? — попитах аз.
— Все още не е вредно — отговори Нети, — до около половин година той може да си го позволява. Но аз, разбира се, съм го предупредил за опасностите, които го заплашват при това увлечение. Една от тях е възможността да получи конвулсивен психически припадък, който с непреодолима сила ще го повлече под чука. Миналата година в същия завод стана подобен случай с друг механик, също любител на силните усещания. Само по една щастлива случайност успяха да спрат чука и неволното самоубийство се размина. Жаждата за силни усещания още не е болест, но тя лесно се поддава на извращения, когато нервната система, дори и съвсем малко, се разклати от преумора, душевна борба или случайна болест. Разбира се, аз не изпускам от очи онези другари, които неумерено се отдават на една и съща работа.
— А не е ли длъжен другарят, за който говорим, да съкрати работата си поради това, че в машинното производство има излишък от труд?
— Разбира се, не — засмя се Мени. — Защо точно той да е длъжен за своя сметка да възстановява равновесието? Статистиката не задължава никого за нищо. Всеки я взема под внимание, но не се ръководи само от нея. Ако вие пожелаете незабавно да постъпите в този завод, вероятно ще ви намерят работа, а в централната статистика цифрата на излишъка ще се увеличи с един-два часа и толкова. Статистиката непрекъснато влияе на масовото разпределение на труда, но всяка личност е свободна.
По време на разговора успяхме да си починем достатъчно и всички освен Мени отидохме да разгледаме завода по-нататък. Мени си замина — извикаха го в лабораторията.
Аз реших да остана вечерта у Нети — той обеща на другия ден да ме заведе в „Дома на децата“, където майка му беше възпитателка.
III. „Домът на децата“
Той заемаше значителна и при това най-добрата част на града с население 15–20 хиляди души. Това бяха предимно деца и техните възпитатели. Такива заведения има във всички големи градове на планетата, а в много случаи се изграждат и самостоятелни градчета. Само в малки селища като „химическото градче“ на Мени обикновено няма такива.