— А вие запознавате ли децата с това минало? — попитах аз.
— Разбира се, те много обичат да им се говори и разказва за отминали времена. Отначало за тях това са приказки, красиви и малко страшни приказки за един далечен и странен свят, чиито картини на борба и насилие пробуждат неясни отзвуци в атавистичната глъбина на детските инстинкти. Едва по-късно, преодолявайки живите остатъци от миналото в собствената си душа, детето се научава по-ясно да възприема връзката между епохите и картините-приказки стават за него реална история.
Вървяхме по алеите на обширна градина. От време на време виждахме групи деца, които играеха или риеха канавки, работеха с някакви занаятчийски инструменти, правеха беседки или просто оживено разговаряха. Те всички ме поглеждаха с интерес, но никой не тръгваше след нас — явно, бяха предупредени. В повечето групи, които срещнахме, децата бяха на различни години, в много от тях имаше и по един или двама възрастни.
— Във вашия дом има доста възпитатели — отбелязах аз.
— Да, особено ако прибавим към тях и най-големите деца, както е редно. Но тук възпитателите-специалисти са само трима. Останалите възрастни, които виждате, са предимно майки и бащи (те живеят временно при децата си) или млади хора, които искат да се квалифицират като педагози.
— Нима всички родители, които желаят, могат да се заселят тук при децата си?
— Да, разбира се, някои от майките живеят тук по няколко години. Но повечето идват от време на време за седмица — две или за месец. Бащи по-рядко се заселват тук. В нашия дом има 60 отделни стаи за родителите и за децата, които желаят уединение, и аз не помня случай тези стаи да са били недостатъчни.
— Значи, понякога и децата отказват да живеят в общи помещения?
— Да, най-големите деца често предпочитат да живеят отделно. Отчасти това се дължи на онзи непреодолян индивидуализъм, за който ви говорих, а отчасти — при децата с ярко подчертана склонност към научни занятия — на стремежа да се изолират от всичко, което ги отвлича и разсейва вниманието им. При нас и сред възрастните предпочитат да живеят отделно най-вече онези, които се занимават с научни изследвания или художествено творчество.
В този момент на малката полянка пред нас забелязахме едно дете, 6–7-годишно според мене, което с пръчка в ръка гонеше някакво животно. Ускорихме крачка, но детето не ни обръщаше внимание. В момента, в който се приближихме, то настигна плячката си — нещо като голяма жаба — и силно я удари с пръчката. Животното бавно запълзя по тревата със счупена лапа.
— Защо го направи, Алдо? — спокойно попита Нела.
— Тя все бягаше и не можех да я хвана — обясни момченцето.
— Знаеш ли какво направи? Ти причини болка на жабката и й счупи лапичката. Дай ми пръчката да ти покажа.
Момчето подаде пръчката на Нела и тя с бързо движение силно го удари по ръката. То извика.
— Боли ли те, Алдо? — все така спокойно попита възпитателната.
— Много боли, ти си лоша, Нела! — отговори то.
— А ти удари жабката още по-силно. Аз само ударих ръката ти, а ти й счупи лапичката. Не само че я боли повече, отколкото тебе, но сега тя не може да бяга и скача, не може да си намира храна и ще умре от глад или ще я изядат злите животни, от които тя вече не може да се спаси. Какво мислиш за това, Алдо?
Детето стоеше със сълзи в очите от болка, придържайки ударената си ръка. То се замисли и след минута каза:
— Трябва да й се поправи лапичката.
— Точно така — каза Нети. — Аз ще те науча как става това.
Те веднага хванаха раненото животно, което беше успяло да изпълзи само на няколко крачки. Нети извади кърпичката си и я накъса на ивици, а Алдо донесе няколко тънки дъсчици. После двамата сериозно, като истински деца, заети с много важна работа, започнаха да правят плътна закрепваща превръзка на счупената лапа на жабата.
Скоро аз и Нети се наканихме да си тръгваме.
— Вижте какво — спомни си Нела, — довечера можете да намерите при нас вашия стар приятел Ено. Той ще разказва на големите деца за планетата Венера.
— Значи, той също живее в този град? — попитах аз.
— Не, обсерваторията, в която работи, е на три часа път от тук. Но той много обича децата и не забравя старата си възпитателка. Затова често идва тук и всеки път разказва на децата нещо интересно.
Същата вечер, в определения час, ние пак се появихме в „Дома на децата“, в голямата аудитория, където вече се бяха събрали всички деца освен най-малките и няколко десетки възрастни. Ено ме посрещна радостно.
— Сякаш съм избрал темата точно за вас — пошегува се той. — Вие се огорчавате от изостаналостта на вашата планета и злите нрави на вашето човечество. Сега аз ще разкажа за една планета, където висши представители на живота все още са динозаврите и летящите гущери, а обичаите им са по-лоши от тези на вашата буржоазия. Каменните въглища там не горят в огъня на капитализма, а още растат във вид на огромни гори. Искате ли да отидем някога заедно на лов за ихтиозаври? Тези тамошни ротшилдовци и рокфелеровци наистина са по-умерени от земните, но и много по-ниско културни. Там е царството на най-първоначалното натрупване, забравено в „Капиталът“ на вашия Маркс… Но Нела вече се мръщи на лекомисленото ми бърборене. Започвам.