— Това е съвсем несправедливо — горещо възрази Ено. — Ритмичното е красиво не поради пристрастието ни към условностите, а затова че дълбоко хармонира с ритмичността на процесите в нашия живот и съзнание. А римата, която дава еднозвучни крайни акорди на многообразието — нима тя също не е в дълбоко родство с онази жизнена връзка между хората, която обогатява вътрешното им многообразие, с единството на насладата от изкуството? Без ритъм изобщо няма художествена форма. Където няма ритъм от звуци, там трябва да има и даже по-строг ритъм на идеи… А ако римата наистина има феодален произход, то това може да се каже и за много други добри и красиви неща.
— Но нали римата наистина притеснява и затруднява изразяването на поетичната идея?
— И какво от това? Нали това затруднение произтича от целта, която художникът свободно е поставил пред себе си. То по-скоро усъвършенствува изразяването на поетичната идея, заради това и съществува. Колкото по-сложна е целта, толкова по-труден е и пътят към нея. Ако искате да построите красива сграда, колко правила на техниката и хармонията ще определят и, значи, ще „притеснят“ вашата работа! Вие сте свободен в избора на целите си — това е единствената човешка свобода. Но щом вие се стремите към една цел, то тогава трябва да приемете и средствата за постигането й.
Излязохме в градината да си починем от многото впечатления. Беше ясна и мека пролетна вечер. Цветята започваха да свиват венчетата и листата си, за да ги затворят през нощта. Това е обща особеност на растенията на Марс, причина за която са студените му нощи. Аз поднових започнатия разговор.
— Какви белетристични жанрове преобладават сега при вас?
— Драмата, особено трагедията, и поетичното описание на природните картини — отговори Ено.
— Какво е съдържанието на вашите трагедии? Къде намирате материал за тях във вашето щастливо мирно съществуване?
— Щастливо? Мирно? Откъде ви хрумна това? При нас царува мир между хората, това е вярно, но няма мир със стихията на природата и не може да има. А тя е такъв враг, самото поражение на когото винаги крие нова заплаха. През последния период от нашата история ние десетки пъти сме увеличили експлоатацията на нашата планета, числеността ни расте, а още по-бързо растат потребностите ни. Опасността от изтощаване на природните сили и средства вече неведнъж е стояла пред нас в една или друга област на труда. Досега успявахме да я преодоляваме, без да прибягваме към недопустимото за нас ограничаване на живота, но в момента борбата приема особено сериозен характер.
— Не подозирах, че при вашето техническо и научно могъщество са възможни такива опасности. Вие казвате, че това вече се е случвало във вашата история?
— Още преди седемдесет години, когато свършиха запасите от каменни въглища, а преходът към използване на електрическата и водна енергия далеч не беше завършен. За да осъществим огромното пренастройване на машините, наложи се да унищожим значителна част от скъпите за нас гори на планетата, което я обезобрази за десетки години и влоши климата. После, когато се оправихме от тази криза, преди двадесет години, се оказа, че свършват и железните руди. Започна спешно изучаване на твърдите сплави на алуминия и голяма част от техническите сили, с които разполагахме, бяха насочени към добиване на алуминий от почвата с помощта на електрически методи. Сега според изчисленията на статистиците се появява заплахата от недостиг на храна, ако до тридесет години не се осъществи синтезът на белтъчини от други елементи.
— А другите планети? — възразих аз. — Нима там не можете да намерите онова, което не ви достига?
— Къде? Венера е още недостъпна. Земята? Тя си има свое човечество и засега не е ясно доколко ще можем да използваме нейните сили. Само за отиването дотам всеки път се изразходва огромно количество енергия, а запасите от необходимата радиева материя според Мени, който неотдавна ми разказа за последните си изследвания, на нашата планета са много малки. Трудностите са големи и колкото повече се сплотяват редиците на човечеството за овладяване на природата, толкова повече се сплотяват и стихиите, отмъщавайки за победите ни.
— Не е ли достатъчно да се ограничи размножаването, за да се оправят нещата?
— Да се ограничи размножаването? Та нали точно това би било победа на стихиите, отказ от безграничния ръст на живота, неизбежното му спиране на едно от близките стъпала. Ние побеждаваме, докато нападаме. Когато се откажем от нарастването на нашата армия, това ще означава, че сме обсадени от стихиите от всички страни. Тогава ще започне да отслабва вярата в нашата колективна сила, в нашия велик общ живот. А заедно с тази вяра ще се загуби и смисълът на живота на всеки от нас, защото в нас, малките клетки на великия организъм, живее цялото и всички ние живеем с него. Не! Да ограничим размножаването — това е последното, на което бихме се решили, а когато това стане въпреки нашата воля, то ще бъде началото на края.