— Добре, разбирам, че общата трагедия винаги съществува за вас, най-малкото като заплашителна възможност. Но засега победата все още е на страната на човечеството, отделната личност е достатъчно защитена от трагедията. Даже когато настъпи пряката опасност, огромните усилия и страдания ще се разпределят по равно между безчислените личности и те няма сериозно да нарушат спокойното им щастие. А за такова щастие, струва ми се, вие имате всичко необходимо.
— Спокойно щастие! Нима може личността да не усеща силно и дълбоко сътресенията в живота на цялото човечество, където е нейното начало и край? И нима дълбоките противоречия на живота не възникват от самата ограниченост на отделната личност в сравнение с целия колектив, от безсилието напълно да се слее с този колектив, да разтвори напълно съзнанието си в него и да го обхване? Не разбирате ли тези противоречия? Това е, защото във вашия свят те са изместени от други, по-близки и груби. Борбата на класите, групите, личностите заличава у вас идеята за цялото, а заедно с нея и щастието и страданията, които тя носи. Аз видях вашия свят. Аз не бих могъл да понеса и една десета от онова безумие, сред което живеят вашите братя. И тъкмо затова аз не бих се решил да определя кой от нас е по-близо до спокойното щастие — колкото животът е по-строен и хармоничен, толкова по-мъчителни са неизбежните дисонанси в него.
— Чакайте, Ено, нима вие не сте щастлив човек? Младост, наука, поезия и навярно любов… Какво толкова тежко бихте могли да изпитате, за да говорите така разгорещено за трагедиите в живота?
— Чудесно казано — засмя се Ено и смехът му прозвуча странно. — Вие не подозирате, че веселият Ено веднъж беше решил да се самоубие. И ако Мени беше закъснял само с един ден да напише шестте думи, объркали всичките му планове: „Искате ли да пътувате до Земята?“, вие не бихте се запознали с вашия весел спътник. Но сега аз не бих могъл да ви обясня всичко. Вие сам ще се убедите, че ако при нас има щастие, то в никакъв случай не е онова мирно и спокойно щастие, за което говорите.
Не се реших да разпитвам повече. Станахме и се върнахме в музея. Но аз вече не бях в състояние да разглеждам систематично колекциите — вниманието ми беше разсеяно, мислите се изплъзваха. В отдела за скулптура се спрях пред една от най-новите статуи, изобразяващи прекрасно момче. Чертите на лицето му напомняха Нети. Най-много от всичко ме порази майсторството, с което художникът беше успял да въплъти в това неоформено още тяло, в незавършените черти, в тревожните, изпитателно вглеждащи се очи на детето зараждащата се гениалност. Дълго стоях неподвижен пред статуята и всичко останало успя да изчезне от съзнанието ми, когато гласът на Ено ме накара да се опомня.
— Това сте вие — каза той, посочвайки момчето, — това е вашият свят. Той ще бъде чудесен, но все още е в детството си — вижте какви смътни мечти, какви тревожни образи вълнуват неговото съзнание… Той е в полусън, но ще се събуди, аз го усещам и дълбоко вярвам в това!
Към радостното чувство, което предизвикаха у мен тези думи, се прибави странно съжаление:
„Да беше ги казал Нети!“
V. В болницата
Върнах се в къщи много изморен и след две безсънни нощи и цял ден пълна нетрудоспособност реших отново да отида при Нети, защото не ми се искаше да се обръщам към някой непознат лекар в химическото градче. Нети беше отишъл на работа от сутринта, намерих го там да приема болни.
Когато ме видя в приемната, той веднага дойде при мене, погледна ме внимателно в лицето, хвана ме за ръка и ме отведе в отделна малка стая, където меката синя светлина се смесваше с лекия приятен мирис на непознат за мене парфюм и тишината не се нарушаваше от нищо. Настани ме удобно в дълбоко кресло и каза:
— Не мислете за нищо, не се грижете за нищо. Днес оставете това на мен. Починете си, аз после ще дойда.
Той излезе и аз престанах да мисля и да се грижа за каквото и да било — нали той пое мислите и грижите ми. Това беше много приятно и аз след няколко минути заспах. Когато се събудих, Нети отново стоеше пред мене и ме гледаше с усмивка.
— По-добре ли сте сега? — попита той.
— Съвършено здрав съм, а вие сте гениален лекар — отговорих аз. — Идете при своите болни и не се безпокойте за мен.