VI. Работата и призраците
Впечатленията от първите дни, нахлули като бурен поток в моето съзнание, ми дадоха представа за необхватните размери на работата, която ми предстоеше. Трябваше преди всичко да разбера този неизмеримо богат и своеобразен в жизнената си хармоничност свят. След това трябваше да вляза в него не като интересен музеен експонат, а като човек сред хора, като работник сред работници. Само тогава можех напълно да реализирам своята мисия, само тогава можех да поставя началото на действителната взаимна връзка между двата свята, между които аз, социалистът, бях като една безкрайно малка частица настояще на границата на миналото и бъдещето.
Когато си тръгвах от болницата, Нети ми каза: „Не бързайте толкова!“ Мислех, че не е прав. Трябваше да бързам, трябваше да пусна в ход всичките си сили, цялата си енергия, защото отговорността беше страшно голяма! Каква колосална полза за нашето така измъчено човечество, какво гигантско ускорение за неговото развитие, за неговия разцвет можеше да донесе живото енергично влияние на тази висша, могъща и хармонична култура! И всяко мое забавяне отдалечаваше това влияние… Не. Нямаше време да чакам и да почивам.
И аз работех много. Запознах се с науката и техниката на новия свят, наблюдавах напрегнато обществения му живот, изучавах литературата му. Да, беше много трудно.
Техните научни методи ме поставяха в задънена улица — аз ги усвоявах механически, убеждавах се от опит, че използването им е леко, просто и непогрешимо, но в същото време не ги разбирах, не разбирах защо водят до целта, къде е връзката им с живите явления, каква е същността им. Бях като старите математици от XVII век, чиято неподвижна мисъл органически не можеше да усвои живата динамика на безкрайно малките величини.
Обществените събрания на марсианците ме поразяваха със своя напрегнато-делови характер. Било по въпросите на науката, било по въпросите на организацията на труда или даже на изкуството — докладите и речите бяха страшно стегнати и кратки, аргументацията — определена и точна, никой никога не се повтаряше и не повтаряше другите. Решенията на събранията, най-често едногласни, се изпълняваха с приказна бързина. Събранието на учените от една специалност решаваше, че трябва да се организира някакво научно учреждение, събранието на статистиците — че трябва да се открие ново предприятие, събранието на жителите на града — че трябва да се обогати той с такава и такава сграда — тутакси се появяваха нови цифри за нужната работна ръка, публикувани от централното бюро, по въздуха пристигаха стотици и хиляди нови работници и за няколко дни или седмици свършваха всичко и изчезваха неизвестно накъде. Всичко това за мен беше като своеобразна магия, странна магия, спокойна и студена, без заклинания и мистични украшения, но толкова по-загадъчна в своето свръхчовешко могъщество.
Литературата на новия свят, даже чисто художествената, също не ми носеше нито отдих, нито успокоение. Образите й уж бяха ясни и несложни, но си оставаха някак вътрешно чужди за мене. Искаше ми се да проникна по-дълбоко в тях, да ги направя близки и разбираеми, но усилията ми водеха до съвършено неочакван резултат — образите ставаха призрачни и се обвиваха в мъгла.
Когато отивах на театър, и тук ме преследваше същото чувство. Сюжетите бяха прости, играта — превъзходна, но животът си оставаше далечен. Словата на героите бяха така сдържани и меки, поведението им така спокойно и внимателно, те почти не подчертаваха чувствата си, сякаш не искаха да натрапват на зрителя никакво настроение, сякаш бяха някакви философи, при това силно идеализирани. Само историческите пиеси от далечното минало ми даваха що-годе познати представи, а актьорите в тях играеха така енергично и изразяваха личните си чувства така откровено, както бях свикнал да виждам в нашите театри.
Имаше едно обстоятелство, което въпреки всичко ме привличаше с особена сила в театъра на нашето малко градче. Това, че в него изобщо нямаше актьори. Спектаклите, които гледах там, се предаваха или чрез оптични и акустични предавателни апарати от далечните големи градове, или най-често възпроизвеждаха отдавнашна игра, толкова отдавнашна, че самите актьори вече не бяха между живите. Марсианците познаваха моменталната фотография в естествени цветове и я използваха, за да снимат живота в движение, както това се прави с нашите кинематографи. Но те не само обединяваха кино– и фототехниката, както започват да правят у нас на Земята — засега твърде несполучливо, — а използуваха идеята на стереоскопа и превръщаха изображенията на кинематографа в релефни. На екрана се появяваха едновременно две изображения — двете половини на стереограмата, а пред всяко кресло в зрителната зала беше закрепен съответен стереоскопичен бинокъл, който сливаше двете плоски изображения в едно, но триизмерно. Странно беше за мен да виждам ясно и отчетливо живи хора, които се движат, действуват, изразяват своите мисли и чувства, и да съзнавам в същото време, че там няма нищо друго освен една матова пластинка, а зад нея — фонограф и електрически фенер с часовников механизъм. Това изглеждаше почти мистично странно и пораждаше смътно съмнение в цялата тази действителност.