Всичко това обаче не ми помагаше да разбера чуждия свят. Нужна ми беше нечия помощ. Все по-рядко се обръщах към Мени за указания и обяснения. Беше ми неловко да разкривам пред него затрудненията си в цялата им величина. При това Мени беше страшно зает с едно важно изследване в областта на получаването на „минус-материя“. Той работеше неуморно, често по цели нощи, и аз не исках да му преча и да го отвличам. А неговата отдаденост на работата беше за мен жив пример, който неволно ме подтикваше да вървя по-нататък в своите усилия.
Останалите ми приятели по това време също изчезнаха от моя хоризонт. Нети замина на няколко хиляди километра да ръководи строежа и организацията на нова гигантска болница в другото полукълбо на планетата. Като помощник на Стерни, Ено беше зает в неговата обсерватория с измервания и изчисления, необходими за новите експедиции към Земята и Венера, а също и за експедициите към Луната и Меркурий с цел да бъдат по-добре фотографирани и да се донесат образци от техните минерали. С другите марсианци аз не се сближавах, ограничавах се с необходимите въпроси и делови разговори — трудно и непривично беше за мен да се сближавам с чужди и по-висши същества.
С течение на времето започна да ми се струва, че работата ми не върви толкова лошо. Все по-малко се нуждаех от почивка и даже от сън. Това, което изучавах механично, започна някак леко и свободно да се подрежда в главата ми и при това имах усещането, че тя е съвсем празна и може да побере още твърде много. Наистина, когато се опитвах по стар навик отчетливо да формулирам за себе си какво съм научил, в повечето случаи това не ми се удаваше, но аз намирах, че няма нищо страшно, не мога да изразя само някои частности и дреболии, а общото понятие го имам и това е главното.
Моите занятия вече не ми доставяха никакво живо удоволствие, нищо не предизвикваше у мене предишния непосредствен интерес. „Това е напълно разбираемо — мислех си аз, — след всичко, което видях и научих, трудно е да ме учуди нещо. Работата не е в това да ми бъде приятно, а да науча всичко, което е необходимо.“
Само едно не разбирах — все по-трудно ми беше да съсредоточавам вниманието си върху един предмет. Мислите ми се отвличаха ту в една, ту в друга посока, ярки спомени, често съвсем неочаквани и далечни, изплуваха в съзнанието ми и ме караха да забравям действителността, отнемайки ми скъпоценни минути. Аз забелязвах това, сепвах се и с нова енергия се хващах за работа, но минаваше известно, време и отново безплътните образи на миналото и фантазиите завладяваха мозъка ми и пак се налагаше да ги подтискам с рязко усилие.
Все по-често усещах в себе си някакво странно безпокойство, сякаш е имало нещо важно и спешно, което не съм изпълнил и за което все забравям и се мъча да си спомня. После се надигаше целият рой от познати лица и минали събития и като неудържим поток ме отнасяше все по-далеч назад, през младостта и юношеството, към най-ранното детство, губейки се оттам нататък в някакви смътни и неясни усещания. След такива моменти разсеяността ми ставаше особено силна и упорита.
Подчинявайки се на вътрешното съпротивление, което-не ми даваше да се съсредоточавам дълго върху едно нещо, аз започвах все по-често и бързо да преминавам от предмет на предмет и затова нарочно събирах в стаята си цели камари книги, отворени отрано на нужното място, таблици, карти, стенограми, фонограми и т.н. По този начин се надявах да избягна губенето на време, но разсеяността незабелязано се промъкваше в мен и аз се улавях, че гледам дълго в една точка, без да разбирам и без да правя нищо.
Затова пък, когато си лягах и гледах през стъкления покрив към тъмното небе, мисълта ми започваше да работи удивително живо и енергично. Цели страници от цифри и формули се появяваха пред вътрешния ми поглед с такава яснота, че можех да ги препрочитам ред по ред, но скоро си отиваха, отстъпвайки място на други, и тогава съзнанието ми се превръщаше в панорама от удивително ярки и отчетливи картини, нямащи нищо общо с моите занятия и грижи — земни пейзажи, театрални сцени, картини от детски приказки. Отразяваха се като в огледало, изчезваха и се сменяха, без да предизвикват вълнение, по-скоро лек интерес или любопитство, нелишени от някакво приятно усещане. Тези отражения отначало не се докосваха до действителността, после те я изместваха и аз потъвах в сън, пълен с живи и сложни сънища, сън, който лесно се прекъсваше и не ми носеше главното, към което се стремях — почивка.