Шумът в ушите отдавна ме безпокоеше, а сега ставаше все по-силен и постоянен, понякога ми пречеше да слушам фонограмите, а нощем прогонваше съня ми. От време на време в него различавах човешки гласове, познати и непознати, често ми се струваше, че те ме викат по име или че чувам разговор, чиито думи не мога да доловя. Започнах да разбирам, че не съм съвсем здрав, още повече че разсеяността окончателно ме бе победила и аз вече не можех да прочета няколко реда един след друг.
„Разбира се, това е просто преумора — мислех си аз. — Трябва да си почивам повече, твърде много работя. Но Мени не бива да забележи какво става с мен — ще бъде провал за делото още от първите крачки.“
Когато Мени влизаше в стаята ми — това се случваше наистина рядко, — аз се преструвах, че се занимавам усърдно. Той отбелязваше, че работя твърде много и рискувам да се преуморя.
— Днес никак не изглеждате добре — казваше той. — Вижте в огледалото как блестят очите ви и колко сте бледен. Трябва да си починете, от това ще спечелите за в бъдеще.
Аз самият много го желаех, но не ми се удаваше. Наистина, почти нищо не правех, но ме изморяваше вече всяко, дори най-малкото усилие. Бурният поток от живи образи, спомени и фантазии не спираше нито денем, нито нощем. Действителността някак бледнееше и се губеше зад тях, придобиваше призрачен оттенък.
Най-накрая трябваше да се предам. Виждах, че вялост и апатия овладяват все по-силно волята ми и все по-малко мога да се боря със състоянието си. Една сутрин, когато станах от леглото, изведнъж ми притъмня пред очите. Но това бързо мина и аз се приближих до прозореца да погледам дърветата в парка. В този момент почувствувах, че някой ме гледа. Обърнах се — пред мен стоеше Ана Николаевна. Лицето й беше бледо и тъжно, а погледът — пълен с упрек. Това ме огорчи и аз, без да се замисля колко странно е появяването й, направих крачка към нея, поисках да й кажа нещо. Но тя изчезна, сякаш се разтвори във въздуха.
От този момент започна оргията на призраците. Не помня много неща, но струва ми се, съзнанието ми често се объркваше наяве и насън. Появяваха се и изчезваха най-различни хора, с които бях се срещал в своя живот, и даже съвършено непознати. Но сред тях нямаше марсианци, това бяха все земни хора, повечето от които отдавна не бях виждал — стари училищни другари, малкият ми брат, който бе умрял още като дете. Веднъж видях през прозореца на пейката познатия шпионин, чиито хищни, подвижни очи ме гледаха със злобна насмешка. Призраците не разговаряха с мене, но нощем, когато беше тихо, слуховите халюцинации продължаваха и се усилваха, превръщайки се в цели свързани, но нелепи и безсъдържателни разговори, в повечето случаи между неизвестни за мен хора — ту някакъв пътник се пазареше с файтонджията, ту търговец уговаряше купувача да си купи от него плат, или пък университетската аудитория шумеше и инспекторът я успокояваше, че господин професорът ей сега ще дойде. Зрителните халюцинации поне бяха интересни и по-малко ми пречеха.
След появата на Ана Николаевна аз казах всичко на Мени. Той веднага ме сложи на легло, извика най-близкия лекар и телефонира на Нети на шест хиляди километра разстояние. Лекарят каза, че не се решава да предприеме каквото и да било, защото не познава достатъчно организма на земния човек, но при всички случаи главното за мен било спокойствието и почивката, и никаква опасност не ме заплашвала, докато дойде Нети.
Той се появи на третия ден — беше предал цялата работа на друг. Като видя в какво състояние съм, погледна Мени с тъжен упрек.
VII. Нети
Въпреки усилията на лекар като Нети, болестта продължи още няколко седмици. Аз лежах в леглото спокоен и апатичен, равнодушен както към действителността, така и към призраците. Даже постоянното присъствие на Нети ми доставяше твърде слабо, едва забележимо удоволствие.
Сега с учудване си спомням как възприемах халюцинациите — десетки пъти се убеждавах в тяхната нереалност, но винаги когато се появяваха, ги приемах за действителни, даже и с незамъглено съзнание. Едва след изчезването им или малко преди това разбирах, че са призраци.