Нашата фабрика беше истинско въплъщение на тази революция. Няколко пъти в месеца от най-близките химически заводи по релсови пътища се доставяше „материал“ за прежда във вид на полутечно прозрачно вещество в големи цистерни. От тези цистерни с помощта на особени апарати, пресичащи достъпа на въздух, материалът са изливаше в огромен метален резервоар, закачен високо, чието плоско дъно имаше стотици хиляди микроскопични отвори. През тях под голямо налягане лепкавата течност излизаше на тънки струйки, които под въздействието на въздуха веднага се втвърдяваха и се превръщаха в прозрачни паяжинни влакна. Десетки хиляди механични вретена подхващаха тези влакна, усукваха ги по много наведнъж в нишки с различна дебелина и плътност и ги изтегляха по-нататък, предавайки готовата „прежда“ в следващия тъкачен отдел. Там тъкачните станове преплитаха нишките в различни тъкани — от най-нежни като муселин и батиста, до най-плътни като сукно и кече, които във вид на безкрайни широки ленти продължаваха нататък, в кроячната работилница. Тук ги подхващаха нови машини, сгъваха ги внимателно на много слоеве и изрязваха от тях хиляди, предварително набелязани и разчертани, разнообразни кройки на отделните части на костюма.
В шивашката работилница скроените парчета се съединяваха в готова дреха, но без всякакви игли, конци и шевни машини. Изравнените краища на парчетата се размекваха с помощта на особен химически разтворител, като се връщаха към предишното полутечно състояние, и когато летливият разтворител се изпаряваше след минута, парчетата плат се оказваха споени по-здраво, отколкото това би могъл да стори всякакъв шев. Там, където беше нужно, едновременно се запояваха закопчалки, така че в резултат се получаваха готови части от костюм — няколко хиляди модела, различни по форма и размер.
За всяка възраст имаше по няколкостотин модела, от които желаещите винаги можеха да си изберат най-подходящия, още повече че дрехите на марсианците обикновено са много свободни. Ако в случаите на отклонение от нормалното телосложение не можеше да се намери у подходящ костюм, веднага вземаха мярка, пренастройваха машината за кроене по новите чертежи и „шиеха“ специално за даденото лице, което отнемаше около час.
Що се отнася до цвета на костюма, повечето марсианци се задоволяват с обикновените тъмни и меки оттенъци, в които се произвежда самият плат. Ако е нужен друг цвят, изпращат костюма в бояджийския отдел, където за няколко минути с помощта на електрохимически методи той получава желания цвят — с еднаква плътност и идеална устойчивост.
От същите тъкани, само че много по-дебели и здрави, приблизително по същия начин се произвеждат обувките и зимните дрехи. Нашата фабрика не се занимаваше с това, но имаше по-големи от нея, които произвеждаха наведнъж всичко необходимо, за да се облече човек от главата до петите.
Аз работих последователно във всички отдели на фабриката и отначало много се увличах от работата си. Особено интересно беше в отдела за кроене, където се наложи да използвам новите за мен методи на математическия анализ. Задачата беше от дадено парче плат с най-малко загуби на материал да се скроят всички части на костюма. Прозаична задача, разбира се, но и много сериозна, защото даже минималната грешка, повторена милиони пъти, даваше огромни загуби. И аз успявах да взема сполучливо решение, „не по-зле“ от другите.
Да работя „не по-зле“ от другите — към това се стремях с всички сили и, общо взето, не без успех. Но не можех да не забележа, че на мене това ми струваше много повече усилия, отколкото на останалите работници. След обичайните 4–6 часа труд (според земното броене) аз се чувствувах невероятно изморен и се нуждаех незабавно от почивка, докато останалите се отправяха към музеите, библиотеките, лабораториите или в други фабрики да наблюдават производството, а понякога дори и да работят там допълнително…
Надявах се, че ще свикна с новия за мене труд и ще се изравня с останалите, но това не се получаваше. Все повече се убеждавах, че не ми достига култура на вниманието. Много малко физически движения бяха нужни и по бързина и ловкост аз не отстъпвах на другите, даже превъзхождах мнозина. Но при наблюдаването на машините и материала се изискваше такова непрекъснато и напрегнато внимание, което изтощаваше мозъка ми — явно тази способност би могла да се развие до една нормална, средна за тукашните условия степен едва след няколко поколения.