Към края на работния ден, когато в работата ми вече проличаваше умората и вниманието започваше да ми изменя, аз правех грешка или забавях за секунда някакво работно движение — тогава ръката на някой от съседите непременно поправяше без грешка стореното.
Тази тяхна странна способност да забелязват всичко, което става наоколо, без ни най-малко да се откъсват от работата си, не само ме учудваше, но понякога направо ме възмущаваше. Загрижеността им не ме трогваше, по-скоро предизвикваше в мен досада и раздразнение. Имах чувството като че ли всички непрекъснато следят действията ми… Това тревожно настроение увеличаваше още повече моята разсеяност и водеше до дефекти в работата ми.
Сега след толкова дълго време, когато внимателно и вече безпристрастно си спомням всички обстоятелства, мисля, че не съм бил прав. Със същата загриженост и по същия начин — може би не толкова често — другарите ми във фабриката си помагаха и един на друг аз не бях предмет на някакъв изключителен надзор и контрол, както тогава ми се струваше. Аз самият — човек от индивидуалистичния свят — неволно и несъзнателно отделях себе си от останалите и болезнено възприемах добрината и другарските им услуги, за която — според стоковите отношения, с които бях свикнал — аз не можех да им платя.
IV. Ено
Измина дългата есен и се възцари зимата — в нашата област (средните ширини на северното полукълбо) тя беше студена, макар да нямаше сняг. Малкото слънце съвсем не грееше и светеше по-слабо от преди. Природата захвърли ярките бои, стана бледа и сурова. Студ пропълзя в сърцето ми, съмнения никнеха в душата и нравствената самота на пришелеца от друг свят ставаше все по-мъчителна.
Отидох при Ено, с която отдавна не бях се виждал. Тя ме посрещна като близък и роден човек — сякаш ярък лъч от близкото минало проряза зимния мраз и полумрака на грижите. После забелязах, че и самата тя беше бледа и някак уморена или измъчена от нещо, в маниерите и думите й имаше някаква скрита печал. Лесно намерихме за какво да говорим и тези няколко часа минаха за мене незабелязано, беше ми хубаво — за първи път, откакто замина Нети.
Когато станах да си отивам, и двамата се натъжихме.
— Ако работата не ви задържа тук, елате с мен — казах аз.
Ено веднага се съгласи, взе си работа за в къщи — по това време тя се занимаваше не с наблюдения в обсерваторията, а с проверката на огромен запас от изчисления — и ние заминахме в химическото градче, където аз живеех сам в квартирата на Мени. Всяка сутрин аз отивах във фабриката, която се намираше на стотина километра, тоест на половин час път, а дългите зимни вечери ние с Ено прекарвахме заедно в научни занимания, разговори и понякога — разходки из околностите.
Ено ми разказа своята история. Тя обичала Мени и била негова жена. Страстно искала да има дете от него, но минавали година след година, а детето не се появявало. Тогава тя се обърнала за съвет към Нети. Нети най-внимателно изяснила всички обстоятелства и стигнала до категоричния извод, че те никога няма да имат деца. Мени твърде късно се бил превърнал от момче в мъж и твърде рано е започнал да живее напрегнатия живот на учени мислител. Активността на извънредно развития му мозък разстроил и подтиснал от самото начало жизнеността на размножителните елементи. И това било непоправимо.
Присъдата на Нети била страшен удар за Ено, у която любовта към гениалния човек и дълбокият майчински инстинкт се сливали в един страстен стремеж, оказал се изведнъж безнадежден.
Но това не било всичко. Резултатите от изследванията на Нети доказали, че за невероятната умствена работа на Мени, за пълното развитие на гениалните му способности е нужно колкото се може по-голяма физическа сдържаност, по-малко любовни ласки. Ено не можела да не последва този съвет и бързо се убедила колко справедлив и разумен бил той. Мени се оживил, започнал да работи по-енергично от всякога, нови планове с необикновена бързина се раждали в главата му и се реализирали особено успешно и явно той не чувствувал никакви лишения. Тогава Ено, за която любовта била по-скъпа от живота, но геният на любимия човек — по-скъп от любовта, си направила необходимия извод.
Тя се разделила с Мени. Отначало това го огорчило, но той бързо се примирил. Може би истинската причина за раздялата останала неизвестна за него — Ено и Нети я пазели в тайна. Макар че, разбира се, не били сигурни дали проницателният ум на Мени не е отгатнал скритите основания за тези събития. За Ено животът се оказал толкова опустошен, подтисканото чувство я карало така да страда, че не след дълго младата жена решила да умре.