Зад нас отляво в далечината оставаше снежното поле на замръзнал залив, отдясно — белите равнини на грамадно езеро. Сред този безжизнен зимен пейзаж аз трябваше да скъсам връзките си със старата земя. И изведнъж почувствувах — не съмнение, не, а дълбока увереност, че това е раздяла завинаги…
Лодката бавно се спусна между скалите в малкия залив на планинско езеро пред някакво тъмно съоръжение, издигащо се върху снега. Не се виждаха нито прозорци, нито врати. Част от металната стена на съоръжението се отмести встрани и лодката влезе през черния отвор. След това проходът отново се затвори и електрическа светлина освети мястото, където се намирахме. Оказа се, че това е голямо, продълговато, необзаведено помещение с множество торби баласт по пода.
Мени прикрепи лодката към предназначените за целта колонки и отвори една от страничните врати. Тя водеше към дълъг, слабо осветен коридор. От двете му страни по всяка вероятност бяха разположени кабините. Мени ме заведе в една от тях и каза:
— Ето вашата кабина. Настанявайте се, а аз ще отида в машинното отделение. Ще се видим утре сутринта.
Приятно ми беше да остана сам. Въпреки възбудата, предизвикана от странните събития тази вечер, почувствувах умора и без да докосна приготвената за мен вечеря на масата, изгасих лампата и легнах. Мислите нелепо се преплитаха в главата ми, скачайки от едно на друго. Упорито се заставях да заспя, но това дълго не ми се удаваше. Накрая съзнанието ми се замъгли; смътни, неустойчиви образи се трупаха пред очите ми, всичко наоколо изчезна някъде далеч и тягостни видения завладяха мозъка ми.
Веригата от сънища завърши с ужасен кошмар. Стоях на края на грамадна черна пропаст, на чието дъно сияеха звезди, и Мени с непреодолима сила ме увличаше надолу, като казваше, че не трябва да се страхувам от силата на тежестта и че след няколкостотин хиляди години падане ще стигнем до най-близката звезда. Изстенах в мъчителен последен порив да се освободя и се събудих.
Нежна синя светлина изпълваше стаята. На леглото до мен седеше надвесен… Мени? Да, той, но призрачно-странен и сякаш друг: стори ми се, че се е смалил и очите му не изпъкват така рязко на лицето; имаше меко, добро изражение, а не студено и непреклонно като преди малко, на края на бездната…
— Колко сте добър… — произнесох аз, смътно осъзнавайки тази промяна.
Той се усмихна и сложи ръка на челото ми. Беше малка, мека ръка. Отново затворих очи и с нелепата мисъл, че трябва да целуна тази ръка, потънах в спокоен, блажен сън.
IV. Обяснението
Когато се събудих и светнах, часовникът показваше десет. Приключих с тоалета си и натиснах звънеца; след минута в стаята влезе Мени.
— Скоро ли ще тръгваме? — попитах аз.
— След час — отговори той.
— Вие влизахте ли при мен тази нощ, или съм сънувал?
— Не, не сънувахте, само че не бях аз, а нашият млад лекар Нети. Вие бяхте разтревожен и спяхте лошо, наложи се той да ви приспи отново с помощта на синя светлина и внушение.
— Брат ли ви е?
— Не — усмихна се Мени.
— Вие още не сте ми казали от каква националност сте… Останалите ваши другари също ли са от този тип?
— Да — отговори Мени.
— Значи, сте ме излъгали — рязко казах аз. — Това не е научно дружество, а нещо друго?
— Да — спокойно потвърди той. — Всички ние сме жители на друга планета, представители на друго човечество. Ние сме марсианци.
— Защо ме излъгахте?
— А вие щяхте ли да ме изслушате, ако ви бях казал веднага истината? Имах твърде малко време, за да ви убедя. Наложи се да изопача истината, за да я направя правдоподобна. Без този преход съзнанието ви би било извънредно потресено. Но по същество аз казах истината — що се отнася до предстоящото пътешествие.
— Значи, все пак аз съм ваш пленник?
— Не, вие и сега сте свободен. Имате още час, за да решите. Ако се откажете, ще ви върнем обратно и ще отложим пътешествието, защото няма смисъл да се връщаме сами.
— За какво съм ви нужен?
— Вие ще бъдете живата връзка между нашето и земното човечество, ще изучите нашия начин на живот отблизо и ще запознаете марсианците със земния, ще бъдете — докогато пожелаете — представител на своята планета в нашия свят.
— Това вече цялата истина ли е?
— Да, цялата, ако се окажете способен да изпълните тази роля.
— В такъв случай би трябвало да опитам. Оставам с вас.
— Това окончателното ви решение ли е? — попита Мени.