После потънах в мъртво вцепенение. Имаше студена болка и откъслеци от мисли. От думите на Нети и Мени остана блед, равнодушен спомен, сякаш всичко това не беше важно и интересно за мен. Веднъж само се мярна съображението: „Да, ето защо замина Нети — всичко зависи от експедицията.“ Рязко и отчетливо изплуваха отделни изрази и цели фрази на Стерни: „Трябва да се разбере необходимостта… няколко милиона «зародишни» хора… пълно унищожение на земното човечество… той е болен от тежко душевно заболяване…“ Но не правех нито връзки между тях, нито изводи. Понякога си представях гибелта на човечеството като свършен факт, но в смътна, отвлечена форма. Болката в сърцето се засилваше и се пораждаше мисълта, че аз съм виновен за тази гибел. За кратко време се появяваше съзнанието, че все още няма нищо такова и може би няма и да има. Но болката не спираше и мисълта отново бавно установяваше: „Всички ще умрат… и Ана Николаевна… и работникът Ваня… и Нети, не, Нети ще остане, тя е марсианка… а всички ще умрат… и няма да има жестокост, защото няма да има страдания… да, така каза Стерни… а всички ще умрат, защото аз бях болен… значи, аз съм виновен…“ Откъслеци от тежките мисли се врязваха, застиваха и оставаха в съзнанието ми, студени и неподвижни. И времето сякаш спря заедно с тях.
Това беше бълнуване — мъчително, непрекъснато, безизходно. Около мен нямаше призраци. Само в душата ми имаше един черен призрак. И това не можеше да има край, защото времето спря.
Появи се мисълта за самоубийство — течеше бавно, но не изпълваше съзнанието ми. Самоубийството ми се струваше безполезно и скучно: нима то можеше да прекрати тази черна болка, която беше всичко? Не вярвах в самоубийството, защото не вярвах в самото съществуване. Имаше мъка, студ, ненавистното всичко, но моето „аз“ се губеше като нещо незабележимо, нищожно, безкрайно малко. „Мен“ ме нямаше.
В отделни минути ставаше толкова непоносимо, че се появяваше непреодолимото желание да се нахвърля върху всичко наоколо, живо и мъртво, да бия, да руша, да унищожавам. Но все още съзнавах, че това е по детски безсмислено, стисках зъби и се сдържах.
Мисълта за Стерни постоянно се връщаше и неподвижно спираше в съзнанието ми. Тогава тя ставаше център на цялата мъка и болка. Малко по малко, много бавно, но непрекъснато около този център започна да се формира намерението, което после премина в ясно, непреклонно решение: „Трябва да видя Стерни.“ Защо, по какви причини, не бих могъл да кажа. Но нямаше съмнение, че ще го направя. И в същото време беше мъчително трудно да изляза от моята неподвижност, за да изпълня решението си.
Накрая настъпи денят, когато събрах енергия, за да преодолея това вътрешно съпротивление. Седнах в лодката и поех към обсерваторията, която ръководеше Стерни. По пътя се мъчех да обмисля какво ще говоря с него, но студът в сърцето ми и около мен парализираха мисълта ми. След три часа пристигнах.
Влязох в голямата зала на обсерваторията и казах на един от работещите там другари: „Трябва да видя Стерни.“ Той отиде при него и като се върна след минута, съобщи, че Стерни е зает с проверката на инструментите, след четвърт час ще бъде свободен, а дотогава ще е по-удобно да го почакам в неговия кабинет.
Заведоха ме в кабинета, седнах в креслото пред писмената маса и зачаках. Кабинетът беше пълен с различни прибори и машини, някои от които вече ми бяха познати, а някои — не. Срещу креслото имаше някакъв малък инструмент на тежък метален статив, който завършваше с три крачета. На масата лежеше отворена книга за Земята и нейните обитатели. Аз машинално започнах да я чета, но спрях на първите фрази и изпаднах в състояние, близко до предишното вцепенение. Само в гърдите си заедно с обичайната мъка чувствувах някакво неопределено конвулсивно вълнение. Не помня колко време мина така.
В коридора се чуха тежки стъпки и в стаята влезе Стерни с обичайния си спокойно-делови вид. Той се отпусна в креслото от другата страна на масата и въпросително ме погледна. Аз мълчах. Той почака около минута и ме попита направо:
— С какво мога да ви бъда полезен?
Аз продължавах да мълча и да го гледам като неодушевен предмет. Той едва забележимо помръдна рамене и очаквателно се разположи в креслото.
— Мъжът на Нети… — произнесох аз накрая с усилие, почти несъзнателно, без да се обръщам към него.
— Аз бях мъж на Нети — спокойно ме поправи той. — Ние сме разделени отдавна.
— … Унищожението… няма да бъде… жестокост… — продължавах аз все така бавно и полусъзнателно, повтаряйки онази мисъл, която се беше врязала в паметта ми.