— А, за това ли говорите — каза той спокойно. — Но нали сега не става дума за такова нещо. Както знаете, взето е съвсем друго предварително решение.
— Предварително решение… — машинално повторих аз.
— Що се отнася до моя тогавашен план — прибави Стерни, — макар че не съм се отказал напълно от него, трябва да кажа, че сега не бих могъл да го защищавам така уверено.
— Не напълно… — повторих аз.
— Вашето оздравяване и участието ви в общата работа разрушиха отчасти моята аргументация…
— Изтребление… отчасти… — прекъснах го аз и сигурно цялата ми болка и мъка твърде ясно са се отразили в несъзнателната ми ирония, защото Стерни побледня и тревожно ме погледна. Настъпи мълчание.
Изведнъж студеният пръстен на болката стисна сърцето ми с небивала, неизразима сила. Аз се отметнах към облегалката на креслото, за да удържа един безумен вик. Пръстите на ръката ми конвулсивно стиснаха нещо твърдо и студено. Почувствувах хладно оръжяе в ръката си и сткхийно-непреодолимата болка се превърна в бясно отчаяние. Скочих от креслото и нанесох страшен удар на Стерни. Едно от крачетата на триножника попадна в слепоочието му и той без вик, без стон се наклони на една страна. Хвърлих оръжието си. То иззвънтя и задрънча между машините. Всичко беше свършено.
Излязох в коридора и казах на първия срещнат: „Аз убих Стерни.“ Той побледня и бързо влезе в кабинета, но очевидно там се убеди, че вече няма нужда от помощ, и се върна при мен. Заведе ме в своята стая, поръча на друг свой колега да извика по телефона лекар и да отиде при Стерни и остана насаме с мен. Не се решаваше да ме заговори. Аз сам го попитах:
— Тук ли е Ено?
— Не — каза той, — тя замина за няколко дена при Нела.
После отново настъпи мълчание, докато не се появи лекарят. Той се опита да ми зададе въпроси за станалото, аз казах, че не искам да разговарям. Тогава ме откара в най-близката клиника за душевно болни.
Там ми предоставиха голямо, удобно помещение и дълго време не ме безпокоиха. Това беше всичко, което можех да желая.
Струваше ми се, че положението е ясно. Аз убих Стерни и с това погубих всичко. Марсианците виждат на практика какво могат да очакват от сближаването със земните хора. Те се убеждават, че даже онзи, когото са смятали за най-способен да заживее техния живот, не може да им предложи нищо освен насилие и смърт. Стерни е убит — идеята му възкръсва. Последната надежда изчезва, земният свят е обречен. И аз съм виновен за всичко.
Тези мисли бързо се появиха в главата ми след убийството и неподвижно се възцариха там заедно със спомена за него. Отначало студената им категоричност ми носеше някакво успокоение. Но после мъката и болката започнаха отново да се усилват, както ми се струваше, до безкрайност.
Заедно с това изпитвах дълбоко отвращение от самия себе си. Чувствувах се предател на цялото човечество. Мяркаше се смътната надежда, че марсианците ще ме убият, но веднага се появяваше мисълта, че съм им твърде противен и че презрението ще им попречи да го направят. Те наистина прикриваха отвращението си от мен, но въпреки усилията им аз го виждах ясно.
Колко време мина така, не зная. Накрая лекарят дойде при мен и каза, че трябва да сменя обстановката и ще ме изпратят на Земята. Помислих, че зад това се крие предстоящото ми смъртно наказание, но не възразих. Помолих само да изхвърлят тялото ми по далече от всички планети, за да не ги скверни.
Впечатленията от пътешествието ми обратно са твърде смътни в спомените ми. Около мен нямаше познати лица, с никого не разговарях. Съзнанието ми не беше объркано, но аз почти нищо не забелязвах наоколо. Беше ми все едно.
Част IV
I. При Вернер
Не помня как съм дошъл на себе си в лечебницата на доктор Вернер, мой по-възрастен приятел. Това беше болница, издържана от местната управа на една от северните губернии, за която знаех от писмата на Вернер. Тя се намираше на няколко версти от губернския град, беше уредена отвратително и винаги страшно препълнена; с необикновено ловък домакин и недостатъчен, измъчен от работа медицински персонал. Доктор Вернер водеше упорита война с твърде либералната управа заради домакина, заради допълнителните бараки, които тя много неохотно строеше, заради църквата, която тя щеше да дострои на всяка цена, заради заплатите на служащите и т.н. Болните вместо да оздравеят, благополучно изпадаха в неизлечимо слабоумие или умираха от туберкулоза поради недостига на въздух и храна. Самият Вернер, разбира се, отдавна би си отишъл оттук, ако някои особени обстоятелства, свързани с революционното му минало, не го принуждаваха да остане.