Но всички тези прелести на губернската болница не ме засегнаха. Вернер беше добър другар и без да се замисли, пожертвува своето удобство заради мен. Той ми предостави две стаи от голямата си квартира, дадена му като на главен лекар, в третата настани един млад фелдшер, а в четвъртата — някакъв нелегален другар, който беше представен като болногледач. Нямах, разбира се, предишния комфорт и въпреки цялата деликатност на двамата млади другари, надзорът над мене беше много по-груб и забележим, отколкото при марсианците. Но всичко това ми беше съвършено безразлично.
Както и марсианските лекари, доктор Вернер почти не ме лекуваше, само понякога ми даваше приспивателно и се грижеше главно за удобството и спокойствието ми. Всяка сутрин и всяка вечер той идваше при мен след ваната, която другарите грижливо ми приготвяха, но влизаше само за минутка и се ограничаваше с въпроса не ми ли трябва нещо. През дългите месеци на болестта аз съвсем бях отвикнал да разговарям и му отвръщах само с „не“ или изобщо не отговарях. Но вниманието му ме трогваше и в същото време аз смятах, че съвсем не заслужавам такова отношение и трябва да му го кажа. Накрая успях да събера достатъчно сили, за да му съобщя, че съм убиец и предател и че заради мен ще загине цялото човечество. Той нищо не възрази, само се усмихна и след това започна по-често да идва при мене.
Полека-лека промяната в обстановката оказа благотворното си въздействие. Болката започна по-слабо да стяга сърцето ми, мъката избледняваше, мислите ми ставаха все по-подвижни и в по-светла гама. Аз започнах да излизам от стаите, разхождах се из градината и горичката. Някой от другарите постоянно биваше наблизо. Това ми беше неприятно, но аз разбирах, че един убиец не може да бъде пуснат свободно да се разхожда, понякога аз даже сам разговарях с тях, естествено, на дребни теми.
Беше ранна пролет и възраждането на живота около мен вече не изостряше мъчителните ми спомени. Като слушах чуруликането на птичките, аз даже изпитвах някакво тъжно успокоение, че те останат и ще живеят, а само хората са обречени на гибел. Веднъж край гората ме срещна един слабоумен, който отиваше да работи в полето. Той побърза да ми се представи с необикновена гордост — имаше мания за величие, — като каза, че служи в околийската полиция, очевидно най-голямата власт, която е познавал през свободния си живот. За първи път, откакто бях болен, аз неволно се засмях. Чувствувах отечеството край себе си и като Антей събирах, макар и много бавно, нови сили от родната земя.
II. Беше ли, или не беше?
Когато започнах да мисля повече за околните, поисках да разбера известно ли е на Вернер и на другите двама другари какво се беше случило с мен и какво бях направил. Попитах Вернер кой ме доведе в лечебницата. Той отговори, че съм пристигнал с двама непознати млади мъже, които не могли да му кажат нищо интересно за болестта ми. Те казали, че са ме срещнали случайно в столицата, бил съм много зле, познавали ме от преди революцията и били чували от мен за доктор Вернер, затова решили да се обърнат към него. Заминали си още същия ден. Вернер решил, че това са сигурни хора и няма основания да не им вярва. Самият той от няколко години ме изгубил от погледа си и никой не можел да му каже нищо за мен…
Исках да разкажа на Вернер за извършеното от мен убийство, но това беше страшно трудно поради сложността на цялата история и многото обстоятелства, които на всеки страничен човек биха се сторили твърде странни. Обясних затруднението си на Вернер и получих от него неочакван отговор:
— Най-добре е изобщо да не ми разказвате нищо. Това не е полезно за вас в момента. Аз, разбира се, няма да споря, но няма и да повярвам на историята, която ще ми разкажете. Вие сте болен от меланхолия, болест, при която хората съвсем искрено си приписват небивали престъпления, и паметта им, приспособявайки се към бълнуванията, подсказва лъжливи спомени. Вие също няма да ми повярвате, докато не оздравеете. Затова по-добре да отложим вашия разказ дотогава.
Ако този разговор беше станал преди няколко месеца, аз непременно щях да намеря в думите на Вернер недоверие и презрение към мен. Но сега, когато душата ми търсеше почивка и успокоение, аз се отнесох към него иначе. Приятно ми беше да мисля, че моето престъпление е неизвестно на другарите и даже самото то все още подлежи на съмнение. Започнах да си го спомням все по-рядко.
Оздравяването ми тръгна бързо, вече по-рядко и за кратко време се връщаха пристъпите на предишната мъка. Вернер явно беше доволен от мен и дори почти отмени медицинския надзор. Веднъж, като си спомних какво беше казал за моето „бълнуване“, аз го помолих да ми даде да прочета някоя типична история на подобно заболяване, от тези, които е наблюдавал и описвал в болницата. Той изпълни молбата ми, макар с голямо колебание и явно нежелание. От натрупаните описания на болестта той избра едно и ми го подаде.