Ставаше дума за някакъв селянин от отдалечено, глухо село, когото нуждата довела в столицата, и той постъпил на работа в една от големите фабрики. Животът в големия град явно го побъркал и по думите на жена му той дълго бил „не на себе си“. После му минало, той започнал да живее и работи като всички останали. Когато във фабриката избухнала стачка, той бил заедно с другарите си. Стачката била дълга и упорита и той, жена му и детето много гладували. Изведнъж той „затъгувал“, започнал да се упреква, че се е оженил и има дете и изобщо, че не е живял „както е угодно богу“.
После започнал да „говори несвързано“ и го завели в болницата, а оттам го отправили в тукашната лечебница, тъй като се оказал родом от тази губерния. Той твърдял, че е изменил на стачката и е предал другарите си, а също и „добрия инженер“, тайно подкрепил стачката, който бил обесен от правителството. По една случайност аз знаех отблизо цялата история на тази стачка — по него време работех в столицата. В действителност там нямаше никакво предателство, а „добрият инженер“ не само не беше екзекутиран, но даже не го и арестуваха. Накрая работникът оздравял.
Тази история тласна в нова посока мислите ми. Започнах да се съмнявам — наистина ли бях извършил убийство, или, както казваше Вернер, „паметта ми се беше приспособила към бълнуванията на меланхолията“. Всички спомени за живота ми сред марсианците бяха странно смътни и бледи, до голяма степен откъслечни и непълни и макар че най-отчетливо си спомнях картината на престъплението, дори тя някак се объркваше и помътняваше пред простите и ясни впечатления от настоящето. Понякога аз отхвърлях малодушните успокоителни съмнения и ясно съзнавах, че всичко това е било и с нищо не може да се промени. Но после съмненията и умозаключенията се връщаха, те ми помагаха да се отърва от мисълта за миналото. Хората така охотно вярват в това, което им е приятно… И макар някъде в дълбочината на душата ми да оставаше съзнанието, че това е лъжа, аз упорито й се отдавах, като на радостна мечта.
Сега си мисля, че без това лъжливо самовнушение не бих оздравял така бързо и напълно.
III. Животът в родината
Вернер внимателно ме пазеше от всякакви впечатления, които биха били „вредни“ за здравето ми. Той не ми позволяваше да отивам при него в самата лечебница и от всички душевно болни, които се намираха там, аз можех да наблюдавам само безнадеждните случаи (те ходеха свободно и работеха в полето, в гората или градината), но това, честно казано, не ми беше интересно. Никак не обичам безнадеждните, ненужни и обречени неща. Искаше ми се да срещам болните в остра форма, онези, които могат да оздравеят, и особено меланхолиците и веселите маниаци. Вернер обеща сам да ми ги покаже, когато оздравея, но все отлагаше. Това така и не стана.
Още по-усилно Вернер ме изолираше от политическия живот в моята родина. Той явно предполагаше, че болестта ми се е породила от тежките преживявания на революцията. Не подозираше, че през цялото това време аз съм бил откъснат от родината си и дори не можех да зная какво става там. Това незнание той смяташе просто за забравяне, предизвикано от болестта и намираше, че е много полезно за мен. И не само че не ми говореше нищо по тези въпроси, но забрани и на моите болногледачи, а в цялата му квартира нямаше нито един вестник, книжка или списание от последните години — всичко това се пазеше в кабинета му в лечебницата. Аз трябваше да живея на политически изолиран остров.
Отначало, когато исках само спокойствие и тишина, това положение ми харесваше. Но после с натрупването, на сили ми ставаше все по-тясно в тази черупка. Започнах да досаждам с въпроси на моите спътници, но те, верни на заповедта на лекаря, отказваха да ми отговарят. Беше досадно и скучно. Започнах да търся начини да се измъкна от моята политическа карантина и се опитах да убедя Вернер, че вече съм достатъчно здрав, за да чета вестници. Но всичко беше безполезно. Вернер ми обясни, че е още рано и той сам ще реши кога може да смени умствената ми диета.
Оставаше ми да прибягна до хитрост. Трябваше да си намеря съмишленик сред околните. Много трудно бих склонил фелдшера на своя страна — той имаше твърде висока представа за професионалния си дълг. Насочих усилията си към другия болногледач, другаря Владимир. Не срещнах голяма съпротива.